Статии

ХИПОХОНДРИЯТА – УЖАСЯВАЩИЯ СТРАХ ОТ БОЛЕСТИ

При страхово-хипохондричната невроза най-често всичко започва по някакъв конкретен повод, предизвикващ чувство на страх. Един млад мъж например, присъства на сватба и след като се е хранил и пил, получава силно главоболие. Някой му дава таблетка кофенал, след известно време той взема още една, тъй като главоболието не преминава. Отива си вкъщи и когато, вече се готви да си ляга,  получава силно сърцебиене със страх, че умира. Целият се изпотява, разтреперва се и докато дойде повиканият лекар, всичко преминава но остава опасението, че това скоро ще се повтори и тогава ще настъпи краят. Болният живее непрекъснато в тревожно очакване и наистина при вълнение и неприятности кризите на страх и сърцебиене се повтарят, макар и рядко. След тези случаи той непрестанно се страхува и това усещане се обостря особено вечер, тъй като нощем „по-трудно се намира лекарска помощ“. Ако отиде в друго населено място, болният се осведомява най-напред за поликлиниката и болницата. Страхува се да остане сам вкъщи, постоянно опипва пулса си, държи се за сърцето и тежко въздиша. Пази се от всякакви усилия, почти не прави движения и се изживява като тежко болен, който очаква всеки момент своя край от сърдечен инфаркт.

В повечето случаи опасението от някакво заболяване, чрез което ще настъпи смъртта, се появява повод смъртта на някой близък, приятел или роднина. Безспорно за възникване на страха при хипохондричната невроза голяма роля играят общият невротичен фон и въображението на болния, което по своему невярно и хиперболично преработва и физиологично възникналата тахикардия, и телесните промени, съпътстващи някои банални и невинни разстройства.

Клинично страховата-хипохондрична невроза по своя афект се приближава силно до страховия пароксизъм на фобията. Например една болна, която има фобия от мишки, с неудоволствие слуша да се говори за мишки, като същевременно разбира неоснователността на този страх, тъй като мишката липсва в момента. Разговор, в който се говори за мишки, предизвиква в нея тръпки по тялото и изпотяване на ръцете. Тази жена обаче се държи съвсем иначе, ако види мишка в стаята или дочуе шум и гризене от мишки. Тя става възбудена, неспокойна, получава сърцебиене, стягане в гърдите, задушава се, започва да трепери, да се поти, променя цвета на лицето си, косите й настръхват. В този момент на пароксизъм въпреки всичко болната не може да се овладее. Обхваща я паника и тя избягва навън. Именно подобно преживяване изпитват болните със страхово-хипохондрична невроза, когато почувстват сърцебиене, болка, виене на свят или изтръпване на крайниците. Докато обаче при фобията пароксизмът се обуславя от обект и ситуация, които са извън болния, при страхово-хипохондричната невроза пароксизмът се отключва от представите и въображението на болния. Дори в съвсем спокойно състояние и добро настроение, ако през ума на болния мине мисълта, че сърцето му може да спре, той вече е в паника.

При деца и юноши според познанията и опита им страхът се предизвиква предимно при неясната мисъл за смъртта. Обикновено той настъпва в часовете на самота, умора, надвечер, дори в присъствието на други членове на семейството. Често пъти съпруги или съпрузи на починали болни започнали да се опасяват, че са болни от същата болест, от която е починал техния партньор. Понякога начало на заболяването слага един разговор за някаква болест или внезапна смърт. Болните твърдят, че мисълта за грозящата ги болест не ги напуска нито през деня, нито през нощта. Сънят им се нарушава, апетитът намалява, загубват интерес и желание за работа. Съзнанието им е обсебено от мисълта за признаците на болестта и макар да се оглеждат в огледалото и да виждат, че са добре и да се опипват, за да се уверят, че не са болни, те все пак наблюдават всяко най-малко усещане в тялото. Те ходят от лекар на лекар, оплаквайки се, че са болни и обречени на смърт, с надеждата да чуят, че не са болни. Понякога след такъв опровергаващ опасенията им разговор те изведнъж се ободряват и си отиват спокойни: „Аз все си мислех, че може и да не съм болна, а само мислено се измъчвам, но не бях сигурна.“

За отбелязване е, че и неуки и образовани хора не са пощадени от страхово-хипохондричната невроза. Дори образованите се страхуват повече, защото, се самонаблюдават и премислят колко много ще загубят със смъртта си. Накратко, страховата невроза е с хипохондричен облик и хипохондрично съдържание. Тя е свързана с мисълта за смъртта като символ на най-страшното, което се противопоставя на живота.

Прави впечатление, че тези, които страдат от фобии и страхово-хипохондричната невроза, в миналото са преживели някакъв страх или поредица от страхови ситуации. Изглежда, че при астенизиране и преумора, при общо невротизиране първоначално изживеният страх, който дотогава е бил уравновесяван и потискан, се възпламенява отново поради отпадане на вътрешното задържане. Тъй като липсва първоначалната ситуация, той се асоциира с други мисли и представи, отнасящи се до собственото благополучие. Причината се крие в отслабването на задържащия процес в мозъчната кора, който е фило и онтогенично по-нов и крехък и който главно моделира уравновесеното човешко поведение и регулира равновесието между кора и подкорие.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

СТРАХОВО-ХИПОХОНДРИЧНА НЕВРОЗА

Докато страховата невроза, проявяваща се с отделни краткотрайни пристъпи на панически страх без особен повод, е сравнително рядко явление, то е страхово-хипохондричната невроза, която като понятие се оформи през последните две-три десетилетия, има голям обхват и практическо значение тъй като се среща сравнително често. Страхово-хипохондричната невроза всъщност доминира сред фобиите и страховите състояния, които се срещат и в амбулаторната и в клиничната практика. Мнозинството от болните, които търсят лекарска помощ, страдат от страхово-хипохондрична невроза. Под това понятие, което се употребява и от Никола Шипковенски и от Хр. Христозов, ние разбираме онези натрапливи страхови състояния, които имат за предмет опасения, че физическото или психическото здраве на индивида е затрашено. Следователно тук се отнасят кардиопатофобиите, карциномофобиите, нозофобиите, алиенофобиите и голяма част от състоянията, описвани в чуждата литература като агорафобии.

Общата картина на страхово-хипохондричната невроза е следната: болният, който по един или друг повод, стигне до мисълта, че е болен, например от рак в главата или някъде другаде в тялото, от сърдечно заболяване, респективно инфаркт на миокарда, или от някакво друго заболяване, както и от възможно психическо заболяване, е непрекъснато обсебен от мисълта за това заболяване, за опасността, която го дебне, и за последиците, които ще настъпят евентуално след неговата смърт. Под влияние на тази натраплива мисъл, доминираща в съзнанието на болния, всички физиологични промени и усещания за болка и вътрешен дискомфорт, за ускорена сърдечна дейност се тълкуват като неопровержим признак за настъпилото заболяване. Болните се откъсват от всекидневните си задължения и интереси, апетитът им намалява, появяват се безсъние и главоболие и те наистина започват да живеят с мисълта, че са тежко и неизлечимо болни, което ги прави потиснати, мрачни и отчаяни, без настроение и неспособни да се радват. Те не мислят за нищо друго, освен за себе си и своето заболяване, постоянно се държат за сърцето, непрекъснато си мерят пулса, зорко се самонаблюдават. Много от тях се залежават или остават вкъщи от страх да не би да им прилошее навън, на улицата, в автобуса и, от една страна, да се изложат, а от друга – да няма близък човек, който да им окаже помощ в момента на прилошаването. Ако направят опит да излязат извън дома си, те чувстват, че краката им се подкосяват, вие им се свят, появява се сърцебиене, изпотяване, обзема ги страх и за тях това е поредното доказателство, че не бива да излизат навън, защото наистина са болни.

Много от страхово-хипохондрично болните, особено тези, които са преживели прилошаване на работното или на друго публично място, се чувстват добре вкъщи и могат да вършат домакинската си работа. Но други започват да се страхуват да останат сами у дома, понеже се опасяват, че може да ги изненада прилошаване с лош край, когато са сами и наоколо няма близък човек, който да им се притече на помощ. Друга категория страхово-хипохондрично болни, които все още са заставени от обстоятелствата да се движат свободно, изпитват панически страх пред настъпването на нощта, когато всички всички около тях спят или когато се намират в непознато населено място и трябва да пренощуват там. Такива болни, още щом пристигнат в чуждото населено място, се информират най-напред за това, къде се намира поликлиниката, къде се намира болницата, или ако е село, къде се намира здравната служба. Знаем слуаи когато болният, страдащ от кардиопатофобия или от страх, че ще му прилошее, нощува в колата си пред здравната служба или пред поликлиниката. Много от болните се разглеждат като агорафобни, тоест страхуващи се от улици и площади, са всъщност страхово-хипохондрични болни, които поради страха от прилошаване, казано най-общо, или поради страх да не получат мозъчен кръвоизлив или сърдечен инфаркт, не излизат от жилищата си, опасявайки се да не би да изпаднат в нужда и да се изложат пред хората, които ще ги видят в жалкото им състояние на прилошаване.

Обикновено когато, на страхово-хипохондричните им се наложи излизане, те биват придружавани от близки, които ги завеждат на работа и след това ги връщат обратно у дома. Близките ги придружават при покупки, близките ги водят на лекар. Болните не смеят да направят нито крачка навън. За други пък, които се страхуват дори да останат сами вкъщи, е необходимо присъствието на втори човек и там. Един от родителите, съпругът или съпругата, трябва да са винаги у дома. Измежду така наречените агорафобни най-много са тези, които някога са получили някакво прилошаване, обикновено съпроводено със сърцебиене, задух, изпотяване, безсилие на работното място или където и да е вън от собственото им жилище.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ПРЕДУПРЕДИТЕЛНИ ЗНАЦИ ПРИ РАЗПАДАНЕ НА ВРЪЗКАТА

Когато една връзка се разпада, това не се случва изведнъж, за един ден, за един месец. Съществуват много предупредителни знаци, които предизвестяват това.

• Първи стадий – Противопоставяне

Ставате твърде критично настроени и раздразнителни от партньора/партньорката си. Непрекъснато се противопоставяте на всяко нещо, което се случва помежду ви.

• Втори стадий – Негодуване

Не понасяте неговото/нейното поведение и това предизвиква гнева ви. В повечето време сте враждебно настроени и непрекъснато негодувате.

• Трети стадий – Отчужденост

Чувствате се отчуждени. Непрекъснато се оплаквате от него/нея пред чужди хора или си намирате занимания извън къщата. Постоянно се оплаквате, че имате много работа.

• Четвърти стадий – Потиснатост

В последния стадий, за да изглеждате неуязвим/а, потискате емоциите си. Тази парализа ще се разпространи върху всички страни от вашия живот. Ставате равнодушни, безразлични, отчуждени. По този начин потискате и радостните моменти.

Тези предупредителни стадий при разпадането на една връзка, създават условия за физическа нездравословност.

Четирите стадия могат да се преживеят и за един ден. Например на парти партньорът ви се възхищава от друга жена.

• Противопоставяне: „Защо ми ги приказва такива?“
• Негодуване: „Не понасям когато, се държи така!“
• Отчужденост: „Не ми се иска да го гледам!“
• Потиснатост: „Защо да си развалям вечерта?“

Най-често срещаните причини за разпадане на връзката

• Когато сте неприятно изненадани един от друг.
• Когато единият оставя всичко на другия.
• Когато си задавате въпроса: „Защо той/тя се променя?“
• При промяна на статуса.
• При нарушена хармония.
• Когато обикновено единият дава, а другият взема.
• Когато връзката ви придобие инструментален характер.
• Когато допускате да се намесят странични фактори – роднини и/или приятели.
• Когато не са се сбъднали очакванията ви.
• Когато се появяват трудности, които трябва да се понесат и от двамата.
• Когато във връзката нещо не върви и си мислите, че другият е виновен за това.
• Когато сте ядосани на партньора си, вие не го виждате.
• Когато във връзката давате много, правите другия малък и той си отива.
• Когато използвате връзката си за сигурност, а не за израстване.
• Когато избягвате да казвате на партньора си какво харесвате и какво не харесвате в него.
• Когато искате от другия да ви накара да се чувствате обичани, тогава се превръщате в просяци. Никой не може да ви даде това, което не можете да почувствате за себе си!

Вашата основна заблуда е, че можете да постигнете щастие, когато карате другия да се променя! Подходящият за вас партньор е този, който не изпитва потребност да ви променя! Ако не можете да обичате партньора си такъв, какъвто е, може би някой друг/а ще го обича точно такъв, какъвто е! Лесно е да обичате кучето си защото, то не ви оценява. С него можете да бъдете себе си!

Когато отнемете свободата на партньора си, отнемате и своята свобода, защото трябва да сте до него/нея и да следите какво прави! Когато твърде често се поддавате на изкушението да търсите причините за бедите, които са ви сполетели извън вас, тогава много лесно създавате и обвинявате другия.

Когато целта на връзката ви е да покажете на другия, че властта е у вас и какъвто и проблем да се появи, то другият е виновен!

На човек може да му пречат само онези неща, които още не е интегрирал у себе си. И ако не сте готови постоянно да обработвате тези конфликти, да търсите решения и да ги интегрирате, връзката се разпада.

Ако връзката ви е унизителна, то е, защото приемате унижението, защото вярвате, че  го заслужавате. Всеки има предел на униженията, които е готов да изтърпи. Равнището на вашето самоунижение се определя от границата на онова, което сте готови да понесете от другия!

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ОБЯСНЕНИЯ ЗА ВРЪЗКАТА МЪЖ-ЖЕНА

МИТОВЕ ЗА ЛЮБОВТА, НА КОИТО РОБУВАМЕ

• Любовта е всепобеждаваща – вярваме, че всички проблеми могат да се решат, ако се обичаме.
• Последствията от това са: избягваме проблемите, поддържаме безнадеждни връзки, самоунищожаваме се.
• Истинската любов се предусеща от пръв поглед.
• Има само една истинска любов.
• Идеалният партньор трябва да се грижи за всичките ми проблеми.
• Когато сексът е прекрасен, значи и любовта е прекрасна.

ГРЕШКИ В НАЧАЛОТО НА ЛЮБОВНАТА ВРЪЗКА

• Неотложност
• Самота и отчаяние.
• Сексуален глад.
• Начин да избягаме от собствени проблеми.
• Нежелание да пораснем.
• Чувство за вина.
• Желание да запълним празнота.
• Не задаваме достатъчно въпроси.
• Пренебрегваме предупредителните знаци и сигнали.
• Правим прибързани компромиси.
• Поддаваме се на страстта.
• Поддаваме се на материални изкушения.
• Приемаме взаимната обвързаност за по-важна от взаимната съвместимост.

КОГА НАСТЪПВА ПОДХОДЯЩ МОМЕНТ ЗА СЕКС

• Интелектуална и емоционална интимност.
• Дълго време разговори.
• Да харесваме този човек.
• Да уважаваме убежденията му.
• Да сме преживели заедно напрегнати ситуации.
• Начини за предотвратяване на бременности.
• Може ли той да е баща на децата ми?

ЛЮБОВНА ВРЪЗКА ОБРЕЧЕНА НА ПРОВАЛ

• Държите повече на него, отколкото той на вас.
• Той държи повече на вас.
• Влюбени сте в потенциалните му качества.
• Започнали сте връзка, с цел да спасите някого.
• Приемате партньора си като образ за подражание.
• Увлекли сте се поради външни причини.
• Между вас съществува частична съвместимост.
• Започнали сте връзка като израз на непокорство.
• Само защото е пълна противоположност на предишния.
• Партньорът ви е обвързан с друг човек.

ФАТАЛНИ НЕДОСТАТЪЦИ И ВРЕДНИ ПРИСТРАСТИЯ

• Избухливост
• Убеденост, че е жертва.
• Мания за надмощие.
• Сексуални разстройства.
• Незряло, детско поведение.
• Емоционална отчужденост и затвореност.
• Емоционални травми от детството.

КАК ДА ПОЗНАЕМ ТОЧНИЯ ПАРТНЬОР

• Стремеж към лично усъвършенстване.
• Емоционална откритост.
• Честност и почтеност.
• Зрелост и чувство за отговорност.
• Високо самочувствие.
• Положително отношение към живота.
• Физическа притегателност.
• Взаимна съвместимост.
• Обвързаност.
• Емоционална щедрост.

За да останем влюбени, трябва съзнателно да създаваме условия, които са необходими за подхранването на любовта. Сексът е барометър, който ни показва дали се развива добре нашата връзка. Наличието на тези фактори е индикатор за по-дълбоки смущения – потиснато недоволство, разочарование, загуба на доверие, неразрешени конфликти и пр.

КАК ДА СЕ СПРАВИМ С ЕМОЦИОНАЛНАТА ПАРАЛИЗА

• Да признаем пред себе си.
• Да направим списък на хората, на които се сърдим.
• Да направим списък на стари ядове и недоволства.
• Списък на планове и цели, които сме изоставили.
• Списък на недоизказаните неща.

КЕФЕТ НА РЕЦИПРОЧНОСТ

• Ще понасяме от партньора си изблици на същите онези емоции, които ние потискаме у себе си.
• Емоциите, които родителите потискат, могат да бъдат изразени от децата. Те се превръщат в нашето емоционално огледало.

ЗАЩО СЕКСЪТ Е ВАЖЕН ЗА НАС

Цялата съвременна култура е сексуално ориентирана – 80% от женените мъже си имат любовници, а от жените – 50%.

• Сексът е физическо удоволствие.
• Сексът създава дълбока интимност.
• Сексът повишава самочувствието.
• Начинът, по който правим секс, има пряко отношение върху начина, по който се отнасяме към себе си, към останалите и към цялото ни поведение.
• Задоволяването на сексуалните ни потребности е в зависимост от степента на задоволяване на всички потребности.
• Начинът, по който човек изживява своята сексуалност, е показателен доколко той е здрав. Затова Фройд смята, че сексуалната мотивация доминира в човешките отношения.
• Според Е. Фром в секса биологичното и социалното си дават среща. И задоволяването на сексуалната потребност не е само биологичен, но и културен акт. Тя изисква сложна човешка връзка и предполага съгласуване на биологичните потребности с културните възгледи на човека.

ЗАБЛУДИТЕ НА МЪЖА ЗА СЕКСА

• Сексът е панацея.
• Да правиш любов, това означава секс.
• Целта на любовния акт е да стигнем до оргазъм.
• Ако ти ме обичаш, ще знаеш какво точно ми доставя удоволствие.
• Разнообразието в секса е разковничето към прекрасен сексуален живот.
• Сексът не трябва да се планира.

ТАЙНИТЕ НА ЖЕНИТЕ /Какво жената иска в секса/

• Жените обичат да бъдат прелъстявани.
• Жените се възбуждат чрез мисли.
• Жените не обичат да ги пришпорват.
• Жените имат нужда от пълна сигурност в чувствата на партньора.
• Жената се нуждае от много внимание.

ТАЙНАТА НА МЪЖА /Какво мъжът иска в секса/

• Сексът е важен за мъжете, защото има дава усещане, че са желани.
• Мъжете имат потребност да чувстват, че се справят добре в живота.
• Мъжете харесват жени, които не се страхуват да си поискат секс.
• Мъжете обичат жени с чувство за хумор.
• Мъжете обичат умни и уверени жени.

ГРЕШКИТЕ НА ЖЕНИТЕ СПРЯМО МЪЖЕТЕ

• Жените се държат като майки и се отнасят с мъжете си като с деца.
• Прекалено са услужливи и вършат техните задължения, изхождайки от предположението, че са разсеяни.
• Карат им се, сякаш са деца.
• Поправят ги и ги напътстват. Когато се държат така, мъжът се настройва срещу тях, чувства се като некадърник, а това убива страстта.
• Жените жертват себе си и отиват на заден план.
• Жените се отказват от собствените си интереси.
• Отказват се от приятели и роднини. Само мъже, които се чувстват неуверени, се мъчат да ги отделят от поддържащите  ги системи.
• Превръщат се в емоционални хамелеони.
• Отказват се от мечтите си, жертват себе си, за да ги обичат.

Защо жените постъпват така?

• Жените се влюбват в потенциалните възможности на мъжа.
• Жените прикриват своите достойнства и постижения, защото смятат, че така повече ще ги обичат.
• Жените се отказват от властта си.
• Жените се държат като малки момиченца.

ТАЙНИ ЗА МЪЖЕТЕ

Защо мъжете мразят да не са прави?

• Трудно им е да кажат „Извинявай!“
• Трябва да се избягват думи, които звучат обвинително.
• Мъжете обичат да се чувстват разбрани.
• Мъжете обичат да бъдат хвалени.

Мъжете мразят жените да се разстройват, защото смятат, че причината е у тях.

Защо изглежда, че мъжете се интересуват от любов по-малко, отколкото жените? Защото те определят себе си главно чрез работата. Мъжкият мозък по-трудно превключва от мисли към чувства.

Мъжете изразяват себе си сексуално, когато не могат да се изразят емоционално.

Мъжете се чувстват емоционално отхвърлени, когато жената ги „отреже“.

Мъжете обичат да получават орален секс, това ги кара да се чувстват напълно приети.

Мъжете не обичат да говорят, когато правят секс.

Мъжете се възбуждат чрез очите.

КАКВИ ЖЕНИ НЕ ХАРЕСВАТ МЪЖЕТЕ

• Жени, които се държат така, сякаш не обичат секса.
• Жени, които не поемат инициатива.
• Жени, които се преструват, че не познават мъжкото тяло.
• Жени, които карат мъжа да се чувства отговорен изцяло за тяхното удоволствие.
• Жена, която не откликва.
• Жени, които непрекъснато говорят.
• Жени, които не се грижат за себе си.
• Жени, които не се харесват.
• Жени, които са прелено фиксирани върху тялото си.
• Жени, които изглеждат безпомощни.
• Жени, които манипулират чрез секса.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ГНЕВА

Гневът присъства в живота на почти всеки човек. Децата изпитват гняв, юношите изпитват гняв, възрастните изпитват гняв. Много често гневните чувства играят незначителна роля в живота ни и не представляват някакъв проблем. Ние просто изпускаме парата и преставаме да се ядосваме. Захващаме се отново със собствените си работи и всичко е наред. При зависимите нещата обикновено не стоят по този начин, особено ако сме се обвързали с някой алкохолик, наркоман или човек с друг подобен проблем. В тези случаи гневът може да завладее огромна част от живота ни. Той би могъл да се превърне в начин на живот. И човекът с проблем и цялото му семейство може да са завладени от честа ярост.

Никой никога не успява да изпусне достатъчно пара. Дори и да не крещим, дори и да се преструваме, че не сме ядосани, ние сме изпълнени с негодувание. То се чете в погледа и в жестовете ни. Враждебността се е спотаила в нас и само дебне за удобна възможност да излезе на повърхността. Понякога гневът избухва като бомба, но дори и след това не се изчерпва. Гневът не изчезва. Проблемите остават нерешени а ядът продължава да бушува в нас.

Макар, че гневът е често възникваща емоция, справянето с него съвсем не е лесно. Повечето хора не са се научили да работят върху гневните си чувства, тъй като околните просто са им показвали как се справят с гнева, но не са ги обучавали. А и най-често хората ни показват съвсем неподходящи начини, тъй като и самите те не са сигурни как точно става това.

Най-разпространените митове за гнева са следните:

• Не е редно да изпитваме гняв.
• Гневът е загуба на време и енергия.
• Добрият човек никога не изпитва гняв.
• Ако сме обзети от гняв, трябва веднага да се отървем от него.
• Ако се ядосаме, ще загубим контрол и просто ще се побъркаме.
• Хората ще ни изоставят, ако им се ядосаме.
• Другите хора са длъжни никога да не изпитват гняв към нас.
• Ако някой ни се е ядосал, сигурно сме извършили нещо нередно.
• Ако околните изпитват гняв към нас, значи ние сме виновни за това и сме длъжни да се погрижим за чувствата им.
• Ако ние изпитваме гняв към някого, значи той е виновен за това и е длъжен да се погрижи за чувствата си.
• Ако изпитваме гняв към някого, това означава, че връзката ни е изчерпана и трябва да се разделим.
• Ако сме се ядосали на някого, това означава, че трябва да накажем този човек, задето ни е вбесил.
• Ако сме ядосани на някого, това означава, че човекът трябва веднага да престане да се държи по този начин, за да можем да се успокоим.
• Когато сме ядосани, трябва да ударим някого или да счупим нещо.
• Когато сме ядосани, трябва да крещим и да се караме с хората.
• Ако изпитваме гняв към някого, значи вече не го обичаме.
• Ако някой изпитва гняв към нас, значи вече не ни обича.
• Грях е да изпитваш гняв.
• Можем да изпитваме гняв само ако имаме основателна причина за това.

Много хора обикновено се страхуват от собствения си гняв и от гнева на околните. Може би някои от нас вярват в един или повече от изброените митове, а може би имат някакви други причини да изпитват страх от гнева. Възможно е някой да ни е ударил или по друг начин да е злоупотребил с нас в яда си. Възможно е самите ние да сме ударили някого или по друг начин да сме му навредили, докато сме били ядосани. Понякога самата енергия, която блика от човек, изпаднал в ярост, е доста стряскаща.

Ние обикновено реагираме и на собствения и на чуждия гняв. Това е провокираща емоция, която даже може да бъде заразна. Изпълнени сме с гнева, който е част от реакцията на печал. Обзети сме и от гнева, свързан с фазата на преследване от процеса на спасяване или грижа за другите. Мнозина от нас се заплитат и не могат да се измъкнат от този ъгъл на триъгълника. Случва се да бъдем завладени от неоправдан гняв, който може да бъде напълно безпричинен или предизвикан от реактивно, апокалиптично мислене – всички онези „длъжен съм да….“, „това е ужасно“, „аз никога….“, „той винаги…..“ Постоянно оправдаваме гнева си с аргументи от типа: „Кой не би побеснял, ако някой постъпи с него по този начин.“ Чувството на гняв често служи за прикритие на болката и страха ни. Тъгата и уплахата обикновено се превръщат в гняв, а повечето от нас са ужасно огорчени и уплашени. Вината също може да бъде източник на гняв. Независимо дали са оправдани или безпочвени, угризенията лесно се превръщат в гневни чувства.

Друга разновидност е реактивният гняв. При него ние се ядосваме, защото другият се е ядосал. Той от своя страна, още повече се вбесява и съответно ние изпитваме още по-силен гняв. В крайна сметка всички са ужасно ядосани и никой не е сигурен каква е причината. Важното е, че всеки е обзет от гняв и се чувства виновен от това. Много често предпочитаме да бъдем ядосани. По този начин се чувстваме по-малко уязвими и по-силни. Гневът ни служи като щит. Ако сме ядосани, няма да изпитваме болка или страх или поне околните няма да забележат това.

За съжаление мнозина от нас просто няма къде да се дянат с целия този гняв. Преглъщаме го, държим си езика зад зъбите, стягаме се, стомахът ни се свива, оставяме го да бушува в ума ни, бягаме от него, гълтаме хапчета или се опитваме да го залъжем със сладкиши. Самообвиняваме се, превръщаме гнева си в депресия или просто не знаем какво да правим с него.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ДЕПРЕСИЯТА ПРИ МЛАДИТЕ ХОРА

Има много общо между депресията при децата и депресията при възрастни хора, но съществуват и важни различия.

Но много от симптомите на депресията са едни и същи при младите хора и при възрастните. Както и при възрастните, появява се промяна в настроението, която продължава дълго време. Възникват и физически симптоми като лош или пък твърде продължителен сън, както и ниска физическа активност и обща отпадналост. Също така се проявяват психологически симптоми като лошо концентриране, черногледство в отношението към света и социалното положение на засегнатия от депресията млад човек.

Обаче повечето младежи не признават, че се чувстват потиснати, дори поведението им да се е променило и те да са станали по-раздразнителни или ядосани. Няма никакъв особен начин, по който да се проявява депресията у децата. Някои от тях привличат вниманието на лекаря, защото се оплакват от главоболие, стомашни болки или болки в костите, въпреки че не може да се открие причината за това състояние. Други отиват за първи път при лекаря заради самонараняване, безразличие към външния си вид, отпуснатост и загуба на интерес, а при трети първият признак е промяна в поведението, например влошаване на успеха в училище или пък повишено желание да спорят и противоречат.

Симптомите на депресията варират в зависимост от възрастта. По-малките деца се оплакват по-често от физическата проява на депресията като главоболие и болки в стомаха, и обикновено не изглеждат депресирани. Юношите по-често се оплакват от лошо настроение и имат повече суицидни мисли.

Проучванията показаха, че много млади хора имат някакви депресивни симптоми, но те не са достатъчно сериозни за да се смятат за проява на заболяване или да изискват лечение.

Опитите да се отличат депресиите от нормалните промени на настроението при тийнейджърите понякога са трудни. Един от признаците е, че депресираните тийнейджъри загубват интерес към радостите на живота и имат ниско самочувствие. Ако ги запитате за техните положителни качества, те почти нямат какво да кажат, смятат себе си за хора без качества и се самообвиняват за положението, в което са се намерили, но не са в състояние да променят нещата. Когато това се добавя към признаците на депресия, срещани във възрастните, като лошо концентрация, липса на увереност в себе си, а в тежки случаи – фикс идеи и суицидни мисли, поставянето на диагнозата не е особено трудно.

Диагнозата за заболяване от депресия се поставя, когато симптомите причиняват значителни лични страдания и социални неприятности.

Често пъти поставянето на диагнозата изисква време. Както и при възрастните, много млади хора са доста сдържани при посещенията си при психолога или психотерапевта. Както и при възрастните, депресията у младежите може да се класифицира като лека, умерена или тежка зависимост от броя и силата на наблюдаваните симптоми.

Едно от общоприетите правила е, че депресията се нуждае от лечение само ако пречи на някого да върши нещата, които иска да направи, или пък ако променя способността му да ги направи, например ако пречи на училищните занимания на младежа. В останалите случаи по-слабите симптоми трябва само да се наблюдават.

Депресията у младите хора се среща по-рядко, отколкото при възрастните. Всяка година в Англия например, страдат 1 процент от децата преди пубертета и 3 процента от подрастващите в пубертетна възраст.

Някои от причините за депресията при децата са сходни с причините за депресия при възрастните, например наследствеността, семейна среда или личностни особености. Други, например тормоз от съученици, даване за отглеждане в сиропиталище, личностно и социално развитие в годините на израстване, промени в хормоните и умственото развитие са специфични за младите хора.

Над 95 процента от сериозни случаи на депресия у младите хора засягат деца и юноши с проблеми, съществуващи от дълго време, от типа на семейни или брачни трудности, развод и разбиване на семейството, домашен произвол, физическо и сексуално насилие, трудности в училище или провали на изпитите.

Само много малък брой депресии при децата и юношите могат да настъпят в други случаи и обикновено са резултат на критични жизнени ситуации, като прекаленото учене за тежки изпити. Депресията се пробужда от събитие, което има силен отрицателен ефект, от рода на раздяла на родителите или трудности в отношенията с близък приятел.

По-дълбока важна причина за стреса е социалният стрес и затова случаите на депресия са повече от бедните райони, в семействата с един родител, в семействата с родители, които са били слаби ученици и при децата, които са под наблюдение от местните власти или пък са затворени в специализирани училища за млади нарушители на реда.

Депресията в децата и юношите обикновено се проявява заедно с други психически проблеми, например наркомания, алкохолизъм или свръхактивност.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЕМОЦИОНАЛНИ РЕАКЦИИ ПРИ СТРЕС

Най-важните промени в поведението ни, за чиято поява трябва да следим, са повишеното напрежение, раздразнителност или бърза промяна на настроението. Дребните дразнения могат да ни изглеждат непоносими, ако се появят като допълнение към стреса, затова могат да доведат до голямо избухване или объркване. Например фактът, че децата искат да играят някаква стайна игра, когато вие току-що сте се върнали от работа и смятате да седнете и да си починете, може да ви накара да мислите, че е време да ги дадете за осиновяване. Или пък може да ви се поиска неудържимо да натрошите колата си, когато откаже да запали. Или пък, ако тостерът не ви препича филийката хляб, някой трябва да ви спре, за да не се нахвърлите върху него с ножа за рязане.

Може да възникнат промени в апетита ви и във вашето телесно тегло: някои хора губят интерес към храната, докато у други се появява постоянно желание да ядат. Способността ви да се справите с домашните или служебните задължения може да се променя непрекъснато. Може да забележите, че не ви се иска да плащате сметките за тока или водата, и почти насила се размърдвате едва след като телефонът ви е изключен за неплатени сметки. На работа умът ви сякаш е включен на заден ход, така че папката със несвършени задачи става все по-дебела. Започвате да пушите и пиете повече, което сякаш запълва времето ви през нощта, защото ви изглежда трудно да заспите.

Емоционални реакции при стрес:

• Усещане за постоянен натиск
• Усещане за напрегнатост и невъзможност да се отпуснете
• Усещане за умствено изтощение
• Честа или дори постоянна уплаха
• Повишена раздразнителност или желание за оплакване
• Желание да се скраш с някого
• Желание да избягаш някъде и да се скриеш
• Обида, разочарование
• Автоагресия и агресия – психическа и/или физическа
• Напрежение, безпокойство, тревожност
• Трудно или невъзможно концентриране
• Трудно или невъзможно изпълнение на поставените задачи
• Повичена и честа плачливост
• Когато човекът става по-дребнав, мрачен, подозрителен, мнителен
• Изпитва често яд, гняв или недоверие
• Трудност при взимането на решения
• Страх от разстройство на вегетативната нервна система – припадък, изгубване на съзнание или смърт
• Страх от неприятности и да не се случи нещо лошо
• Невъзможност да се възприемат удоволствията и радостните събития както преди

Това са примери за различна емоционална реакция при стрес. Ако забележите някои от тези признаци у себе си, или пък ако други хора ви обърнат вниманието върху тях, имайте го предвид. Ако не вземете мерки за да се предпазите, рискувате да изпаднете в още по-голям стрес.

В началото, обаче, може и да не откриете всички признаци, или пък да игнорирате или да не обърнете внимание на някои от тях по различни причини. Може би ще трябва и да се противопоставите на желанието си да смятате вашите реакции за явно доказателство за сериозно физическо заболяване, а не за отговор на стреса.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ДА ПОГОВОРИМ ЗА САМОУВАЖЕНИЕТО

Детето се ражда в свят на тотално единство. То дълго време ще отказва с всички сили да възприеме реалността на другите, защото това ще принизи фантазма му за всемогъщество. Децата се раждат крале и се приемат за център на света. Много е важно впрочем да бъде именно така. В продължение на няколко месеца индивидът трябва да се чувства център на пулсиращия наоколо му живот, защото любовта, усетена още от първите мигове на съществуването му, създава у децата база на сигурност, върху която може да изгради чувството на собствена оценка.

Малко по малко обаче то започва да приема, че не е център на света. Дава си сметка, че родителите му имат различни от неговите интереси и че другите не живеят непременно и само в негова услуга. Въпросът е следният: Как родителите да направят така, че детето да премине от въображаемото си всемогъщество към една по-точна представа за света? Как да му помогнат да развие здраво самоуважение и доверие в личната си власт? Защото стойността, която човек си придава, е резултат от компромис между нуждите му от всемогъщество и поставените от действителността ограничения. Как да запазим усещането си за лична власт, дори ако тя завинаги си остава относителна?

На теория прекрасно знаем как: от една страна родителите могат да очертаят необходимите граници пред чувството за всемогъщество на детето, без да наранят самочувствието му, чрез малки фрустрации, които то е способно да приеме, без да се почувства напълно отхвърлено и обезсърчено, от друга страна добре е те постепенно да се откажат от собственото си всемогъщество на родители, които все повече се доверяват на детето. Желателно е дори лека-полека да покажат, че са обикновени хора и притежават и някои слабости.

Някои хора, изживели твърде силни фрустрации или дори травми в ранното си детство поради неблагоприятни обстоятелства или родители, които не са умеели да обичат, ще реагират, като се опитат на всяка цена да се наложат, за да докажат, че струват нещо. Те не живеят в света на любовта, а в света на властта. Учудващо е да се види до каква степен незадоволената нужда от любов почти неизменно се превръща във воля за могъщество. На терена на двойката например нерядко се разразява борба за власт, щом угасне романтичната любов. Тази ужасна закономерност се наблюдава както при дребните домашни диктатори, така и при тези, които тиранизират страната си. Всеки от тях носи в себе си дълбока любовна рана.

Освен да се перчи, човек може и да се срине, реагирайки на детските травми. Когато средата ни не е оценила или приела част от личността ни, когато унизителни закачки са подчертавали привидните ни недостатъци, някое физическо несъвършенство или интелектуална недостатъчност, ние трудно обикваме тази наша част. Сами продължаваме да я подценяваме и непрекъснато се боим да не бъдем отхвърлени заради въпросния истински или въображаем недъг. Така се формира комплексът за малоценност – най-яркият знак за липса на самоуважение. И наистина, не винаги можем да компенсираме усещането си за непълноценност с прекалено самоутвърждаване. Спокойно можем да се пречупим под бремето на срама. Тогава се затваряме в себе си, уверени, че заслужаваме жалката си съдба, че животът така или иначе е страдание и че на нищо повече не можем да се надяваме на тоя свят. Подобно примирение води до униние и е способно да ни накара да се самоунищожим от омраза към самите нас.

Това често се случва, когато родителите остават властни и чрез жестовете и поведението си показват, че винаги са прави. Техните деца ще са убедени, че нямат стойност, ще се опитат да докажат на всички, че струват нещо чрез крайно поведение или, напротив ще се приютят в посредствеността и пораженчеството. Така ще си останат завинаги деца, ще търсят модели за съвършенство и ще се вкопчват в личности, които им се струват могъщи. Ще отричат собствената си власт и ще я предават на всеки, който съумее да я използва. Това поражда така наречената зависимост. Подобни хора могат да зависят както от любовните си партньори и от семейната си среда, така и от последната мода, демонстрирана от някоя телевизионна звезда. По този начин те се опитват да излекуват раната, получена в миналото, и да не допускат да бъдат отхвърлени. В тази игра човек бързо става конформист, тъй като не изразява никакво мнение, способно да не се хареса на мнозинството от групата, към която принадлежи. Участието в секта, улична банда или обществен клуб, също би могло да ни даде идентичност по мярка, когато не се осмеляваме да приемем индивидуалната си власт. В такива случаи идентичността ни се поема от колектив, който се утвърждава вместо нас.

Ако напротив, родителите не съумеят да утвърдят властта си и да наложат ограничения, детето рискува да стане тиранично към тях и непригодно за живота. Без да си дават сметка, те захвърлят отрока си на произвола на катастрофални събития, които неминуемо ще му покажат, че не е всемогъщ. Той силно рискува да се срине при първия неуспех и да се примири просто защото, не е научен да устоява на изпитанията. Би могъл да се опита да се приюти в илюзорни мечти за бъдещето си и силата си или да се отдаде на алкохола или наркотика, за да възвърне за известно време застрашеното си всемогъщество. Някои вещества открай време са били консумирани, за да се възстанови разколебаното чувство за вътрешно благополучие, което животът непрекъснато нарушава.

Както става ясно, преминаването от фанатизъм за всемогъщество към уравновесено самоуважение е деликатна работа. Много неща могат да се случат междувременно и да накарат човека да се оттегли в илюзорнотото чувство за превъзходство или в срама. Всъщност границата между всемогъщество и депресия често е съвсем тънка. Когато обаче човекът упражнява дарбите си и се осмелява да бъде такъв, какъвто е, когато получава одобрение и любов, в него се вселяват равновесие и сигурност. Важното е да се установи връзка със самите извори на живота, които са любов. Важното е да се направи така, че да разцъфти цветето, което всеки носи у себе си.

Центъ за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

СИМПТОМИ НА СТРАХА ОТ УСПЕХ

Направете следния тест. Ако отговорите с „да“ на повече от половината въпроси, може би трябва да обмислите възможността страхът от успеха да спъва напредъка ви.

• Започвате множество проекти и никога не ги завършвате.
• Смущавате се, когато някой ви прави комплимент, и дори му противоречите.
• Ако някой каже нещо хубаво за работата ви, вие незабавно правите грешка.
• Бързо се отегчавате от работата или връзките си и напускате или ядосвате някого, така че да ви се наложи да напуснете.
• Когато видите известни или преуспели личности, си мислите: „Господи, никога не бих могъл да направя това.“
• Когато започне да ви върви добре, казвате неа от рода на „Аха, много скоро всичко ще отиде по дяволите!“
• Изглежда всеки път, когато успехът ви се усмихне, нещо се проваля или някой ви подлага динена кора.
• Всеки път, когато напреднете финансово, се случва неочаквана беда – колата експлоадира, разболявате се, таванът пада – така, че отново сте разорени.
• Впускате се в твърде много неща, затова не можете да свършите нищо, както трябва.
• Дълбоко в себе си знаете, че не заслужавате успех.

Следното двигателно упражнение може да ви помогне да проверите нагласите си спрямо провала и успеха.

Легнете по гръб. Отделете секунда-две да усетите тежестта на тялото си върху пода. Обърнете внимание кои части от тялото ви се чувстват удобно. Има ли такива, които не докосват напълно пода? Които ви се струват напрегнати? Просто забелязвайте.

Свийте колене и опрете стъпала в пода, горе-долу на ширината на хълбоците. Сплетете пръсти и ги поставете под главата. Свийте лакти към лицето и внимателно повдигнете и отпуснете главата си няколко пъти, сякаш искате да видите коленете си. Докато повдигате и отпускате, обърнете внимание дали сте в състояние да го правите, без да се напрягате. Колко трябва да си повдигнете главата, за да усетите повдигането? Починете малко….Сега повдигнете колене към гърдите. Отново сплетете пръсти зад главата. Този път вдигнете глава и придвижете лакти към коленете. Повторете няколко пъти. Нека движението ви бъде леко. Забележете дишането си. Продължавате ли да вдишвате и издишвате, докато изпълнявате движението? Починете…. Докато си почивате, поразсъждавайте. Трудно ли ви беше да докоснете коленете си с лакти? Превърнахте ли докосването на коленете в „цел“? Успяхте ли? Опитът да го направите разстои ли ви? Сега уморени ли сте? Ако сте успели да докоснете коленете си с лакти, изпитвате ли удовлетворение? Раздразнение? Тежко ли ви беше? Свийте колене и отново долепете стъпала до пода. Този път свийте пред гърдите само дясното коляно. Хванете коляното с дясната ръка. Сложете лявата си длан зад главата. Внимателно предвижете левия лакът към дясното коляно. Докато изпълнявате това движение, си задайте въпроса: кога приемам това движение за успех? По време на изпълнението? При докосването? Опитвам ли се да го изпълня добре? Или го правя заради себе си? Починете….Обърнете внимание на мислите си. През следващите няколко минути си поиграите малко с това движение. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да изпълните същата поредица към лявото коляно. През цялото време не забравяйте да си задавате следните въпроси: има ли моменти, когато, когато ми се струва, че не го правя правилно? Къде усещам такова нещо? Опитвам ли се да се докажа? Пред кого?

След като поупражнявате това движение в продължение на две-три минути, спрете, изпълнете крака и починете. Не мислете, просто се отнесете. Сега свийте колене над гърдите. Мушнете дясната длан под краката и хванете сгъвката на лявото коляно. Кръстосайте лявата ръка над дясната ръка и хванете сгъвката на дясното коляно с лявата длан. Държейки краката си, изпънете единия крак надолу към пода, а после и другия.

Докато изпълнявате това движение, ръцете ви последователно се изпъват. Оставете движението да премине в люшкане от страна на страна. Починете….Как се справихте? Ядосахте ли се, че инструкциите не са ясни? Че нямаше илюстрации? Безпокояхте ли се дали ще го направите правилно? Забавно ли ви беше? Удовлетворяващо? Още веднъж сплетете пръсти зад главата си. Свийте колене пред гърдите си. Съберете лакти и колена. Как ви се струва сега? Как се чувствате?

Кой би допуснал, че може да изпитва тревога, гняв или удовлетворение от простото допиране на лакти и колена? И все пак тези дребни двигателни експерименти могат да ви дадат представа за нагласите ви спрямо провала и успеха. Реакциите ви на движенията в тази обстановка са реакциите ви на житейските предизвикателства. В лабораторията на самоизследването можете безопасно да се докоснете до нагласи и емоции, които спъват успеха ви. Ако не сте изпитали абсолютно нищо по време на гореописаното упражение, бъдете търпеливи. Опитайте отново по-късно. Много често емоциите са заровени толкова надълбоко, че на пръв поглед нищо не се случва. Но винаги ги има. Мозъкът ви постоянно отделя хормони и други вещества, които поддържат емоционалния живот. Ако не изпитвате нищо, значи просто още не чувате разговора, който се води вътре във вас. Вие не сте неудачник. Не се страхувайте да опитате отново.

„Успехът никога не е окончателен, а провалът никога не е фатален. Само смелостта има значение.“ Джулс Елинджър

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София

тел. 0886 444 024

Работно време: Без почивен ден от 08 ч до 21 ч

ЕТАПИТЕ В ДВОЙКАТА

Любовното чувство е мотивирано от нуждата от общение, която се опитваме да конкретизираме, влизайки в съюз с друго същество. Ние искаме различията и конфликтите да се уталожат, за да може чувството за самота и раздяла, което ни гнети, най-сетне да замлъкне. Несъзнателно желаем да излекуваме нарцистичната рана, свързана с факта, че сме само мъж или жена. Тоест стремим се да отговорим на базисната си незавършеност, като се залепваме  за някой друг.

Но изглежда, че отвъд опита за нарцистично коригиране в нас съществува и импулс, който ни подтиква към живот в дует. Сякаш за да разрешим централния парадокс на идентичността ни, която се колебае между индивидуалност и универсалност, ни е необходимо общуването с друг човек, което да ни осигури нужния мост. Ако успея да запазя личността си в присъствието на другия, без да се претопя в него, ако съумея напълно да се разпозная в него, без да загубя смисъла на това, което съм, парадоксът ще бъде разрешен. Ще знам как да бъда едновременно един или изцяло друг.

Щастието почива върху хармонията между два противоположни, но допълващи се полюса – от една страна, нуждата от съюз, от друга, нуждата от разделяне. Способността за възраждане на двойката се основава на процеса на дишане, протичащ между двата полюса. Фазата на вдишването се състои от моментите, когато сме двама и сме в хармония, фазата на издишването е представена в миговете, в които сме сами и възстановяваме контакта със собствената си индивидуалност.

Разбира се, нуждите от автономност могат да бъдат мъчителни за чувството за съпружеско единство. Много често предпочитаме да забравим, че все още съществуваме като отделни индивидуалности. Но двойката от типа „сиамски близнаци“, в която две същества живеят заедно двайсет и четири часа в денонощието в съвършена хармония и без нито веднъж да се скарат, не издържа дълго. Този модел впрочем е причина за много страдание.

Най-слетите двойки обикновено са най-конфликтни. В тези случаи изблиците на отрицателни чувства показват непризната нужда от разделяне. Би било по-просто да се отъждествяват чувствата на гняв и раздразнение с проявите на незадоволено желание за индивидуално развитие. Подобно отъждествяване би ни помогнало да отправим реалистични искания към другия по отношение на личната ни нужда от автономия и да им направим място във връзката ни. Когато индивидуалните изисквания не се приемат на сериозно, те водят до дойстойно за съжаление преминаване към действие или до латентна война, която пречи на истинската близост.

Въпросът за автономията на всеки от партньорите показва колко е трудно да се живее в двойка. Тук повече от където и да било страхът да не нараним другия или да не бъдем изоставени от него, ако се осмелим да отделим време за себе си, стимулира цялата съвкупност от първични страхове. Ето защо въпросът за индивидуалната автономия, за граница или отварянето й трябва да бъде обсъждан в диалог. Става дума да се очертае полето на поносимото и непоносимото за всеки от двамата. В такива случаи могат да се появят същностни разногласия. Понякога самият факт на повдигането на този въпрос вече е непоносим. Тогава би следвало да се обсъди проблема с вътрешните заплахи, които правят отварянето мъчително.

Важно е всеки партньор да разполага с няколко минути на дун или няколко часа на седмица, за да възстанови себе си и да има сили да възроди двойката. В противен случай скуката бързо завладява целия терен. Двойката затъва в рутина, в която не се случва нищо ново. С течение на времето това изсушава. За да остане жив, съюзът трябва да е между два индивида, които редовно се срещат и се преоткриват.

Когато членовете на една двойка не уважават взаимно индивидуалните си нужди от временно усамотяване, се появяват всякакви отрицателни емоции, които ги принуждават да се оттеглят в себе си и отново да се озоват в съзнателно отречената интроверсия. Всеки се затваря в черупката си, без да общува с другия, и двойката загива.

Слеводателно да си дадем един на друг пространство, в което да се развиваме, е съществена съставка на възможната двойка. Защото очевидно е, че човека, когото обичаме най-много, тъй като именно той е най-голямата заплаха за личната ни идентичност. Трябвада помним въпреки трудностите, че свободата е несъмнено най-големият дар, който можем да предложим на партньора си. Защото по своята същност любовта е абсолютно свобода. Любовта се дарява без условия и без вериги. Двойката е средство за усвояване на тази безусловна любов по подобие на природата, която ни е дадена, без да се е налагало да я искаме.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“