Статии

ПРИЗНАЦИ НА РАЗГЛЕЗВАЩИТЕ РОДИТЕЛИ И КАКВО МУ Е ЛОШО НА РАЗГЛЕЗВАНЕТО

Родителите прекарват голяма част, ако не цялото си време, с поглед, насочен напред. Всеки един обичаен ден е достатъчно изморителен. Кой има енергията и желанието да погледне назад и да анализира случилото се?

Отделете минутка и вижте колко от симптомите на разглезващия родител се отнасят до вас и вашето поведение като родител:

• Детето ви игнорира.
• Детето се държи зле с вас.
• Вие оправдавате поведението на детето.
• Спасявате детето от последствията от постъпките му.
• Подготвяте домашните за училище.
• Крещите и натяквате.
• Говорите с рязък и обиден тон.
• Манипулирате и купувате всеки опит за съдействие.
• Заплашвате без резултат.
• Постоянно обяснявате какво искате да кажете.
• Не можете да казвате „не“.
• Страхувате се да не би да не удовлетворите детето.
• Чувствате се като ужасен родител.
• Забравили сте какво е да си родителят, който харесвате или искахте да бъдете.

Детето има нужда от граници и правила, според които да расте, и ги търси, когато те липсват. Едно дете, което постоянно тормози родителите си, най-вероятно търси ограниченията, от които има нужда, за да порасне. Неговото изискващо и разрушително поведение се дължи до голяма степен на факта, че ви тества, вас, своите родители, за да разбере какво безобразно действие най-накрая ще ви накара да реагирате конструктивно. Дълбоко стаено желание у детето да открие строгия родител почти винаги се появява в образа на едно по-спокойно, по-отзивчиво и по-доволно дете, което ще откриете в часовете и дните, последващи края на разглезването.

Родителите трябва да вземат твърдо решение за промяна. Трябва заедно да обсъдят поведението си и и да гласуват за овладяването на сегашното положение. Трябва да се разберат помежду си, че решават да променят родителското си поведение. Отговорност на родителите е да изградят свой образ за по-щастливо и по-хармонично семейство, все едно създават важен указ, засягащ въпроса за по-добри училища или световния мир.

За всички е ясно, че децата имат нужда от любов и дисциплина. Те трябва да се научат да се справят с живота, ако искат да преуспеят. Трябва да се научат на търпение и смирение. Да знаят как да се справят с неуспехите, със собствените си грешки, да виждат лошите неща, които са извършили, и да се стараят искрено да ги поправят и тн. Но много от родителите пренебрегват принципите на родителството, които самите те смятат за истински и важни. Дали защото не искат да правят това, което техните майки и бащи са правили, или защото са сигурни, че подхранването на самочувствието на детето ще го отведе към щастието или пък просто са твърде уморени, за да се справят по-добре.

Но каквато и да е причината – всичко завършва по един и същ начин. Твърдо често родителите се предават на своите хленчещи, властни, зле държащи се деца. Всички знаем, че това води до нервни часове, изпълнени със суетня и борба за власт. Но как се отразява слабият родителски контрол върху бъдещето на децата ни?

Здравата и морална психика не се изгражда лесно с едно щракване на пръстите. Любовта сама по себе си също не може да спаси положението. Израстването без дисциплина е бреме за децата. Без нашето внимателно, но твърдо ръководство, има опасност те да станат незрели и егоистични бунтари, които никога няма да са доволни и които смятат, че са над законите на човешката съобразителност и уважение. Тези пораснали деца може да развият непоносимост към голяма част от нещата от живота, които са скучни, непривлекателни и изискват усилена работа или постоянство. И още по-лошо, деца, които не  са свикнали да се съобразяват с правила, са изложени на опасността да се забъркват в по-големи проблеми с пари, с полиция и тн. Колкото и да е изненадващо, презадоволяването може да направи тихите деца с добро поведение – по-тревожни и по-измъчвани от гняв хора.

Опитвайки се да направят живота на децата си по-лесен, родителите всъщност рискуват да постигнат онова, от което се страхуват най-много – децата им да се превърнат в хора с ниско самочувствие, които безпомощно се оставят да бъдат водени от външни неща, които определят кога да са щастливи, удовлетворени, мотивирани и дори кои да са най-важните им цели. Обикновено, каквито и да са проблемите у дома, родителите имат чувството, че именно те са провалили децата си. Към това се прибавят и други болезнени чувства, които понякога предизвикват агресивно поведение. И едно последно предупреждение – не обвинявайте детето, че е разглезено. Когато са прекомерно разстроени, раздразнени или обезсърчени, родителите са склонни да лепят етикети: „Ти си егоист!“, „Ти си ужасно дете!“, „Не знам как се разглези толкова!“. Всъщност е тъкмо обратното, вие знаете най-добре.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ПОМОЩ! РАЗГЛЕЗЕНО ДЕТЕ

Детето ви хленчи, изисква и се оплаква непрестанно. Крещи в магазина, избухва внезапно в ресторанта и спира да диша или плаче у дома, докато не посинее или не получи своето. То почти не забелязва онова, което правите за него, приема всичко за даденост и винаги иска и още и още. Независимо от усилията ви, детето забелязва само какво не сте направили за него в последните няколко минути или часове. При най-слабото раздразнение ви смъмря сърдито и иска да признаете колко сте лоши или че не го обичате.

Вие давате всичко, на което сте способни, но то не желае да ви отвърне с нищо и ви принуждава да се борите за всяка частица съдействие. Вашите думи или наставления рядко стигат до детето. То настоява за постоянни обяснения, обвинява ви в нечестност и като някой второразреден адвокат защитава гледната си точка, докато накрая не издържате, предавате се и купувате още една играчка, позволявате му още веднъж да не си легне навреме, изоставяте още една граница.

Ако всичко това или част от него ви звучи познато, детето ви може да е разглезено. Безпомощността ви да промените нещата не се дължи на липса на обич или грижа, нито пък на безразличие. Разглезеното поведение на детето има огромно значение за вас и не само защото, ви стресира и тормози. Колкото повече детето ви разстройва и изтощава, толкова притесненията ви нарастват и надхвърлят въпроса, какво ви струва да живеете под тиранията на детето.

Вие се притеснявате как разглезването ще се отрази на живота му не само вкъщи, но на детската площадка и в училище. Опасявате се за бъдещето му, тъй като знаете, че разглезените деца често се превръщат в разглезени възрастни, неспособни да възприемат и да се справят с ограниченията, трудностите и отговорностите на възрастния човек. Осъзнавате, че презадоволените деца са склонни да се тревожат повече, да изападат в депресия и да се въвличат в проблемни връзки. Знаете, че разглезените деца рискуват да наследят твърде тънка и чувствителна външна обвивка, която не може да ги защити от стрелите и обидите, които животът ще им поднесе. Вие знаете най-добре какъв е бил животът у дома и се страхувате от трудната съдба на вашето разглезено, привилигировано дете. Повече от всеки детски психолог знаете какво сте правили досега и какво е трябвало да бъде направено. За съжаление и поради най-различни причини, не сте успели да се справите с проблема или да се държите по-различно. Спокойно. Не сте сами. Огромна част от днешните родители не са щастливи от това положение на нещата, те имат чувството, че са затънали в блато и са безсилни да излязат от него. Някои любящи родители дори се опасяват, че е твърде късно да поправят нанесената вреда. Те обаче не са прави. Не е късно.

Много от родителите на малки деца, които познавам, са претоварени с работа и разпънати на всички страни, но родителите също имат права. Като добър родител заслужавате:

• Да имате авторитет и да бъдете уважавани.
• Усилията ви да бъдат ценени.
• Лично време и пространство без детето.
• Да обичате безумно не само детето, а също и човека до себе си, партньора си и себе си.
• Да се доверявате на личната си преценка по въпросите, свързани с родителството.
• Да преследвате интереси, които не засягат детето ви.
• Да обръщате внимание на нещата, които искате, когато решавате семейни или лични въпроси.
• Прошка, вашата собствена, а също и на децата, за неизбежните моменти на смяна в настроенията, нетърпение или други естествени човешки състояния, често смятани за запазена територия на децата.

Ако не отстоявате своите права, ще навредите не само на себе си, но и на детето.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ГРАДИНАТА НА ПРОМЯНАТА

Преди да я зърнем в далечинита дълго време се борим сами. С мислите си. С чувствата си. Със страховете си. Със зависимостите ти. И душите ни оставят червени дири по белите пътеки на реалността ни.

Но идва миг, в който повече не можем сами. Нозете ни са уморени. Тогава я зърваме в далечината. Дали да влезем в нея? Какво да очакваме? В градината на психотерапията растат различни цветя (школи).  Решаваме се  да опитаме.

Първата среща. Притеснени сме. За първи път си признаваме, че не можем да вървим сами.

Психотерапията е път към светлината в нас. Тя е най-смелият избор, който можем да направим. Да потърсим помощ. Да се разкрием. Да дадем път на болката да се излее – цялата тази лавина от чувства, която години сме трупали.

Психотерапията е пътешествие навътре. Назад в спомените. Някои от тях толкова трудни, че сме избутали навътре в несъзнаваното си.

Тя е път , който заедно с нашия терапевт да извървим по нов начин – да си вземем обичта и топлотата. Пропуснатата прегръдка. Понякога да си вземем достойнството, което някога са ни отнели. Има моменти, в които  искаме да крещим от гняв – съзнаваме колко несправедливо са се отнесли най-близките ни. Заети със себе си и драмите си, а ние малки раними деца сме крещяли от самота. От безсилие. От несподеленост. И не е имало кой да чуе чувствата ни. Отеквали са като уморени криле на пеперуда в ниското на пода. Или пък разбираме, че сме били свръхпредпазвани и контролирани. И не можем да съблечем лепкавия целофан на близките ни. Или за първи път се сблъскваме с пропастта от необичане на себе си.

Крайната цел на това вътрешно пътешестшие е една. Да пораснем. По нов начин. Да простим цялата болка. Цялата несправедливост. Целият ужас на миналото. За да почнем да дишаме сами. Боже, колко сладки са тези първи глътки кислород. Когато за първи път чуем своя собствен вътрешен глас. В началото е тих шепот. Едва го различаваме. Но той е там и все повече ще се заявява в нас. Аз съм…… Аз съм….. Аз имам право. Да бъда обичан. Да бъда уважаван. Говори все по-силно и заявяващо.

Психотерапията е винаги разширение на вътрешната перспектива. Научаваме се да чуваме мислите си първо. После да късаме гердана на безизходните мисли с нови, алтернативни мисли. За първи път може би виждаме, че изход винаги съществува. Докато имаме път на тази земя можем да се променяме. Да сменим посоката. Да открием нови пътища. И да вървим смело по тях. Без пагубните чужди гласове, които отричат правата ни. Да бъдем. Да се случваме. Автентични. Себе си до края. Правещи избор след избор.

Психотерапията е да се научим да чуваме чувствата си. Когато боли – боли. Когато ни е страх ни е страх. Но вече знаем, че никое състояние не продължава безкрайно. Ако не се борим с него, а го прегърнем нежно. И му говорим като на малко дете. Ще мине. Знам. Имам доверие на живота. На силата, която ме закриля. И ето болката отслабва. Страха  се стопява като сняг под лъчите на пролетното слънце.

Психотерапията ни научава на самостоятелност. През нея откриваме своя собствен център. За първи път. Ходим. И стъпките ни оставят следи. За първи път. Видими пред нас. И се чувстваме леки като перце. Сякаш ще полетим. Високо…. Високо….. Към нашите собствени мечти. И вече не сме празни. От липса на обич към самите себе си. От липса на истинска близост с другите.

Ето я пред нас. Градината. Блести от светлина. Трепти и ни чака да прекачим прага й.

Защото някъде там ни чака нов път. Към себе си. Към другите.  Към светлината в нас. Към небето в нас. Високо. Високо. Високо….

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ И ЛЮБОВТА КЪМ ДРУГИЯ

Добре е да знаем и да приеме факта, че самолюбието е фактор за психологическото равновесие. Ако изследваме сега един от полюсите на нашата идентичност, а именно любовта към себе си. Любовта, която изпитваме към самите нас, е едно от основните измерения на идентичността ни и ключ към усъвършенстването й. Самоуважението е впрочем определящ фактор в емоционалните ни връзки. Като си придаваме повече стойност, ние имаме шанса да избегнем отношенията на зависимост, в които единствено чуждият поглед ни дава право на съществуване. В общия контекст на изследването ни е важно да се схване, че любовта към себе си и любовта към другия са здраво свързани. Съществата,  които обичат до степен на самозаличаване, не се обичат достатъчно. Те са забравили втората част от християнския завет, който препоръчва: „Обичай ближния си както обичаш себе си.“

Здравате идентичност почива на здраво самоуважение. Самочувствието, самооценката, всичко е там. Любовта към себе си ни позволява да си разрешим да бъдем такива, каквито сме, без да чакаме одобрението на другите, да търсим и опитваме това, което ни привлича и ни доставя удоволствие, без да се осъждаме. Накратко, да си разрешим да съществуваме, да дишаме на воля и да заемем нужното за развитието ни място, уважавайки мястото на другите.

Докато не започнем да се уважаваме достатъчно, ние няма да открием онова, което наистина ни е необходимо, за да се развием в положителене смисъл и да усъвършенстваме заложбите си. Ще смятаме просто, че не заслужаваме най-доброто, което животът може да ни предложи. Някои хора дори са на мнение, че не си струва да живеят или че животът им не заслужава да бъде изживян.

Да спреш да очакваш одобрението на другите, за да се оцениш и да оцениш живота, е несъмнено най-дълбоката революция, която може да протече в рамките на едно съществуване. Да избереш да живееш, да избереш да обичаш, да избереш радостта от съществуването, да станеш напълно отговорен за своята жизненост и за собственото си щастие – това са безспорно най-творческите актове, на които индивидът е способен.

Но това далеч не е лесно. Повечето от нас оставаме в плен на неразрешените конфликти с родителите, на неизбежните сблъсъци в любовния живот, на отрицателните гласове, които ни обитават. Всъщност, за да умеем да обичаме и да се обичаме, трябва да сме почувствали, че ни обичат. Огледалата, които родителите ни и другите родителски фигури са ни поднесли чрез жестовете и погледите си, са основни елементи във формирането на здравословно самоуважение.

Виждайки като деца блясъка на възхищение, възторг и обич в очите на близките ни, ние постепенно интегрираме това положително огледало и се научаваме да се обичаме. Това интегриране способства за формирането на положителните родителски комплекси, които ни вдъхват увереност вместо да ни очернят. Любовта към себе си позволява на човека да си има доверие, да остане верен и на ония части от съществото си, които другите не ценят, да издържи на премеждията и да изживее живота си като едно голямо приключение. Положителното вътрешно огледало е основата на здравия нарцисизъм.

Ако поради някои житейски обстоятелства като болна майка, баща алкохолик, хоспитализация в ранно детство представеното ни огледало е било отрицателно, ако никой не е бдял над нас, ако родителите ни не са изпитвали удоволствие да отглеждат децата си, ние започваме да не се уважаваме достатъчно. Вместо да вярваме в способностите си, ние непрекъснато биваме обземани от съмнения. Преживеният мъчителен опит, когато не сме се чувствали приети в естествената ни среда, спомага за формирането на отрицателни родителски комплекси – вместо да ни вдъхват увереност, те подмолно ни убеждават колко сме некадърни.

Сякаш вътре в нас има зло ехо, което шепне като в приказката: „Снежанка е най-красивата!“ Тогава започваме да се срамуваме, че сме такива, каквито сме, и намразваме хората, на които им е по-лесно да живеят. Съперничим им, завиждаме им, опитваме се да ги унищожим или пък се залепваме за тях и им подражаваме, за да получим вниманието, на което ни се струва, че са обект. Така навлизаме в отношения на любов, която бързо може да се превърне в омраза, ако не получим одобрението на избраното за модел на съвършенство лице, или ако то разбие илюзиите ни, като не признае талантите ни.

В този случай нарцисизмът е болезнен и обратно на разпространеното мнение именно човек, който страда от подобно наранено самолюбие, създава впечатление, че е егоцентричен. Просто защото, самоуважението му е толкова нестабилно, че непрекъснато има нужда да бъде повдигано чрез положителни забележки и комплименти. Така се обяснява също защо подобен човек все гледа постави в центъра на вниманието това, което е и което прави, като детето, желаещо на всяка цена да му харесат рисунката. Ако успее да се пребори с отрицателните представи за себе си, насаждани у от безмилостни комплекси, той ще възстанови самоуважението си и ще промени поведението си. Но това често става с цената на дълга терапевтична работа, защото подобен проблем е наистина дълбок. Така стигаме до корените на самоуважението.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КАК ДА ПОЛУЧИТЕ ТОВА, КОЕТО ИСКАТЕ ОТ ДРУГИТЕ

• Установянане на разбирателство

Да общуваш ефективно означава да си способен да постигаш желания резултат, своята цел, като влияеш на другите. Това до голяма степен е свързано с термина от НЛП „разбирателство“. Където има разбирателство и взаимно уважение, дори минималното общуване ще бъде ефикасно. Един поглед в препълнена стая може да предаде много между двама души, които се разбират чудесно. И обратното, когато няма разбирателство, внимателно формулираното съобщение за предстоящи добри новини, може да бъде разбрано погрешно. Разбирателството не е нещо отделно от общуването. Тук става дума за цикъл. Казвате нещо, което установява разбирателство, а разбирателството на свой ред ще допринесе следващото нещо, което ще кажете, да бъде разбрано правилно. Все пак онова, което казвате, може да предизвика и отрицателни чувства или разрушаване на разбирателството, затова не е достатъчно само да подбирате думите, начина им на изричане и съпровождащите ги жестове. Общуването се измерва само с резултата – действа или не?

• Отразяване

Отразяването е нещо, което всички правим от време на време. Ако наблюдавате двама души, които разговарят, най-вероятно ще забележите, че позите им са сходни. Може би двамата са се навели напред или са се облегнали назад със сплетени зад тила пръсти или пък са се облегнали с лакти на бюрата си. Те едва ли съзнават това отразяване, тъй като то е естествен, несъзнателен начин за изразяване на разбирателство. Отразяването може да се съдържа и в говора, височината и тона на гласа, темпото на дишане и други физиологични характеристики.

Интересното е, че двама души, между които има разбирателство, не е задължително да споделят едни и същи интереси или да са в съгласие относно интересите, които споделят. Разбирателството е най-вероятно да се дължи на общ начин на чувстване и мислене, а не на съдържанието на мислите или на темата на общуване. Но отразяването е и умение, което може да се усвои. Експертите в общуването определено го използват. Отразявайки жестовете на човека, с когото общувате неафектирано, вие можете да създадете усещане за разбирателство, сякаш сте с едни и същи мисловни предпочитания. Експертите в преговорите и добрите търговци често демонстрират същите умения.

Но техниката на отразяване може да бъде отнесена и още по-далеч. Жестовете, както знаем, могат да подпомагат или да спъват общуването. Човекът, който седи облегнат назад, със здраво скръстени ръце пред гърдите и кръстосани крака, обикновено не е в особено възприемчиво състояние. Позата му казва „не“, докато човекът, който се е навел напред и изглежда заинтригуван и оживен, вероятно е във възприемчиво, положително разположение на духа. Следователно отразяването на отрицателните жестове и пози едва ли би накарало някого да сключи сделка. Все пак винаги съществува несъзнателна склонност да отразяваме събеседника, така че е възможно да предизвикаме физиологични промени и следователно промяна на състоянието у другия, като приемем положителен тон, подходящи скорост на речта и жестове, които той несъзнателно да започне да отразява.

• Изравняване и повеждане

Представете си, че се опитвате да успокоите човек, който е  много ядосан и говори високо, пискливо. За да постигнете разбирателство, вероятно в началото ще възприемете, същата скорост на речта и височина на гласа, за да „станете като него“  и по този начин ще изразите съпричастност. Бавната реч е тихият тон едва ли ще му подействат. Човек почти никога не преминава незабелязано и съвсем различен тон на общуване, когато се чувства толкова разстроен. Все пак, ако постепенно забавяте речта и снижавате тона, той несъзнателно ще откликне със същото, тоест ще започне да ви отразява. Докато забавяте постепенно речта и движенията си, човекът ще започне да подражава на жестовете ви и полека – лека ще превключи на по-разумно поведение, а това на свой ред ще го накара да мисли по-рационално. Така ще постигнете своята цел да го доведете до състояние, в което да разбира разумните доводи – или по-точно онова, което искате да му обясните. Това може да звучи като магия, но наистина действа.

Ако сега за първи път се запознавате с тази техника, изпробвайте я. Изберете си ситуация, в която трябва да промените емоционалното състояние на събеседника или да го направите по-възприемчив за думите ви. Особеността е да не личи, че вие ръководите ситуацията, и просто да изчакате, докато човекът отрази някоя дребна промяна, преди да преминете на следващата. Тази техника е известна под името „изравняване и повеждане“. Мнозина, за които смятаме, че имат „вродена“ способност за общуване, я прилагат несъзнателно. Можете да я използвате с голям ефект във всяка междуличностна ситуация.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ФОБИИ И ПАНИЧЕСКИ АТАКИ – ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ТЯХ

„Който се бои от нещо, му дава власт над себе си.“

Клаустрофобия, арахнофобия, агорафобия, страх от височини – списъкът може да продължава до безкрай. Това са драматичните страхове, в буквалния смисъл. Филмите на ужасите оказват силно въздействие върху нервната ни система, активирайки първичните страхове. Човек, парализиран от фобия, живее като в ядрен реактор. Някой само трябва да натисне бутона и верижната реакция се задвижва. Неспособен да я спре, той може единствено да наблюдава безпомощно или да се потопи напълно в абсолютния ужас на конкретната фобия.

Работата с добър психотерапевт често може да ви помогне да откриете първопричината за фобията си и да разработите нови поведенчески подходи за контролирането й. Въпросът е как бихте могли да използвате интелигентността на системата ум/тяло, за да изпълните своя свят с по-голямо усещане за безопасност?

Най-често страничният ефект на фобиите е, че избягвате места и ситуации, които активират реакцията ви. Не се качвате в асансьор. Не ходите в супермаркети, нито на планина. Това, естествено, ограничава възможностите в живота ви. Не е необичайно лекият страх да се разрасне до такава степен, че нищо да не ви изглежда безопасно извън дома ви. Накрая отбягвате всичко и затваряте вратата не само за житейските несгоди, но и за удоволствията в живота. Всяка фобия произтича от здравословна страхова реакция на опасността. Ако скочим от скала ще загинем. И наистина е възможно човек да умре, ако заседне в асансьор. Но при клаустрофобичната реакция ответният ви механизъм е като пощурял. Изследвания върху болката показват, че различните хора изпитват различна по сила и вид болка при едни и същи наранявания или болести. Според една теория не действителното увреждане на тъканта предизвиква болката, а начинът, по който нервната система реагира и сигнализира на организма.

Сравнително новата област на психоневроимунологията се заема с изучаването на тази връзка между ума/тялото и благополучието и болестта. Ако разделите термина „психоневроимунология“ на съставните му части, той буквално означава: „Как умът се свързва с имунната система“. В началото на 80-те години няколко блестящи учени-изследователи откриват невропептиди и неврорецептори в други части на тялото. Невропептидите според д-р Кандас Пърт – неортодоксален учен, открила рецептори за ендорфина в клетките, са „онези вещества, секретирани от мозъка и познати като медиатори на настроението и поведението…“ Тя откри, че тъкмо те „изпращат ясен сигнал….на раковите клетки чрез техните рецептори и ги карат да растат и да се предвижват или метастазират в други части на тялото“. Заедно с други учени проследи връзката на еднокринната система, която се състои от всички жлези с вътрешна секреция и произведените от тях хормони, с мозъка и имунната система.

За да положите началото на конструктивен лечебен процес, трябва да разберете и някои други аспекти на фобиите. Първият е реализирането на собствените пророчества. При всекиго има първи пристъп на паника. Шофирате по магистралата и изведнъж, без всякаква причина, изпитвате ужас. Сърцето ви започва да бие силно, над устните ви избива пот, ръцете ви започват да треперят. Отбивате встрани, седите и се тресете. После ви минава. Психически пристъпът на паника може да продължи само двадесет минути. Тогава тялото вече спира да произвежда адреналин. Винаги отминава. Но дори да го знаете, тялото ви не може да приеме тази рационална мисъл.

Затова, когато отново ви се налага да шофирате, започвате да мислите за случилото се предишния път. Изнервени сте още преди да излезете от къщи. Когато наближите мястото на магистралата, където се е случило, нервно предчувствие кара кокалчетата ви да побелеят от стискане на волана. Сдържате дъха си. И познайте – отново получавате пристъп. Щом шаблонът на паниката започне да се установява, тялото ви го прави част от програмата. Тази трансформация  е вторият важен фактор, който трябва да бъде разбран. Дори да се опитвате да си кажете: „Няма да откача, няма да получа пристъп на паника, докато шофирам“, тялото откликва на познатите стимули. То започва да отделя адреналина, необходим за възпроизвеждане на онова, което е възприело като част от шофирането. Започва необратима реакция. Паниката се превръща в навик, а шофирането във фобия. След като фобията стане привична, е само въпрос на време изобщо да престанете да шофирате…или да се качвате в асансьора. Накрая може въобще да не искате да излизате. Свободният избор отново е елиминиран.

Вярно е разбира се, че някои проблеми с паниката са следствие на химичен дисбаланс. Макар и тук да е възможно ситуацията да е като при въпроса „кокошката или яйцето“ – тоест дали паниката предизвиква хормонални проблеми или хормоналните проблеми са причина за паниката.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София

тел. 0886 444 024

КАК СЕ НАУЧАВАМЕ ДА СЕ СТРАХУВАМЕ

Ние сме творения на навика. В края на краищата, ако нямахме навици, щеше да ви се налага всеки ден отново да се учите да си миете зъбите, да размишлявате, преди да смелите кафето, да се замисляте, преди да натиснете спирачките, за да избегнете инцидент. Излишно е да казваме, че бихте могли и никога да не излезете от дома си и със сигурност изобщо не бихте стигнали до службата си.

Човешкият организъм представлява сложна система за усвояване на знания, които постоянно приема информация, обработва я и я добавя към функциониращото същество. Реакциите ви на други стимули също са привични. Ако майка ви изхвърля всеки художествен проекто, който донасяте от училище вкъщи, без дори да го погледне, свиквате да вярвате, че работата ви няма стойност. И това става част от организма ви. След като докоснете пламъка на кибритена клечка няколко пъти и научите, че е горещ, вие свиквате да отбягвате пламъците. Но възникват и навици, които не са толкова праволинейни. Едно дете, чийто баща постоянно го върти във въздуха, играейки си на самолет, може да развие страх от височини, друго може да стане парашутист. Множество фактори придружават всяко наше впечатление.

Изследванията показват, че детето започва да се учи още в утробата, развивайки мускулни реакции на майчиния глас. Докато животното се ражда с инстинкта да върви или да се катери броени часове, а понякога дори минути след раждането, човешкото новородено трябва да се учи почти на всичко. Гримасите на новороденото са първите опити да имитира израженията на родителите си. Човешкият подход към оцеляването е адаптацията. Затова, дете, чийто баща куца, може да развие психическо накуцване. Логиката е примитивна: „Ако куцам като татко, той няма да ме изхвърли навън на студа.“ В своята книга „Грешката на Декарт“ Антонио Дамазио твърди, че дори качества като алтуизъм са заучени стратегии на оцеляване, а не по-висши еволюционни прояви. „Алтруистичното поведение….спасява алтруистите от бъдещата болка и страдание, които биха възникнали от загубата или срама в резултат на неалтруистично поведение.“

Следователно детето може да се научи, че добротата и услужливостта му помагат да придобие социален статут, който осигурява оцеляването му. Това поведение прераства във „вграден“ в организма му навик и когато порасне, то ръководи социална здравна клиника или, което е по-вероятно, става прекалено раболепно в опитите си да угоди на всички.

Но какво общо има алтруизмът със страха? Много просто – страхът се свързва неразривно със стратегията ни за оцеляване. По думите на Фелденкрайс, става паразитен. Да кажем, например, че баща ви винаги е изтъквал любезността ви към всички като ваше най-добро качество. Не стихотворенията ви, не спортните ви изпълнения. И детският ви ум решава, че не ви бива в позицията, затова усъвършенствате изкуството на любезността до степен, че когато се събуждате тридесет години по-късно, от сутрин до вечер помагате на другите.

Не е изключено наистина да вършите прекрасни неща, но всъщност искате да пишете. Но страхът, че няма да бъдете добър писател, е много дълбок и вие дори не подозирате, че това желание още съществува. И не можете да разберете, че се страхувате, че ако спрете да помагате на хората, дори и за една секунда, вече няма да имате никаква стойност и може да изпаднете в дълбока депресия. Сега алтруистичния ви навик изсмуква живота от вас, но страхът да не би да се провалите, ако опитате нещо друго, ви пречи да видите истината.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЗНАЧИМОСТТА НА ВЪОБРАЖЕНИЕТО

Алберт Айнщайн е писал, че въображението е по-важно от знанието. Множество други научни открития подобно на това на Анщайн, макар и придружени с много труд и упоритост, могат да се отдадат и на известен скок на въображението. Изглежда успяващите хора са способни да си представят – или репетират мислено – своите постижения, понякога много време преди тяхното осъществяване. Спортистите често си представят своя успех наум преди действителното изпълнение,  понякога основавайки визуализацията на някой пример за подражание, който е по-добър от тях.

Експериментите показват, че представянето действително се подобрява в резултат от мислени упражнения, също както от физическите. В случаите с хвърлянето на стрелички или забивките в баскетбола например учените с изненада установили, че така наречените мисловни репетиции са били ефективни почти колкото физическите тренировки. Подобни резултати са били получени в продажбите и в други бизнес дейности. Всичко това потвърждава значимостта на въображението за действителните постижения.

Въображението е универсална, естествена способност, която ние постоянно използваме. Ако си представим неколкократно най-лошото за предстоящо събитие или преживяване, то това най-вероятно ще повлияе върху случващото се в действителност, тъй като начинът на мислене програмира поведението ни. По подобен начин, ако практикуваме определен спорт или хоби, ние обикновено го упражняваме и му се наслаждаваме мислено. Постоянните „записи на успеха“ пък ни дават увереността да се представяме по-добре в реалността.

В повечето случаи този процес изглежда, сякаш идва случайно. Въпреки, че всеки от нас е добър в множество дейности, ние не сме в състояние да разпознаваме и пренасяме мислено онова, което правим както трябва, от една ситуация в друга. Така, че в една област може да имаме висока самооценка, а в друга ниска, без нито една от двете да има рационални основания. Откривайки важната роля на въображението във всичко, което правим, НЛП- Невро Лингвистичното Програмиране ни позволява да го използваме градивно и несъзнателно, за да подобрим представянето си във всяка избрана от нас област.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ПСИХОТЕРАПИЯТА – ПОГЛЕДА НАВЪТРЕ В НАС

Психотерапевта е емпатичен и окуражаващ. Някои подходи, които използват насърчават, други разбират и обясняват, трети обучават. Психотерапевта едновременно може да провокира клиента и да го обучава как да се справя с чувствата, емоциите, навиците, проблемите си. 

Съществуват редица видове психотерапевтични школи: позитивна, краткотрайна, когнитивно-поведенческа, психоаналитична, гелщат, телесна и др. Видът психотерапия зависи от няколко фактора: освен теоретичната подготовка на вашия терапевт, има значение кое е подходящо за вас самия, както и конкретната индивидуална ситуация. Самият подход ще предположи как ще се развият нещата в кабинета на психолога. 

Някои хора идват на терапия, защото просто търсят по-задълбочено опознаване на себе си. Имат желание да разберат защо реагират по даден начин и да установят в каква степен притежават контрол над емоциите си. Понякога това “изследване” е обвързано с цели в личен или професионален план.

Най-общо казано психотерапията помага на хората, не само да разрешават проблемите си, но и да живеят по-здрав и най-вече щастлив живот. Не може да се определи точно коя е подходящата възраст или определен проблем, които да предполагат психологическо консултиране или провеждането на психотерапия. Депресия, тревожност, стрес, страх, панически атаки, зависимости, натрапливости, безсъние,  справяне с житейски предизвикателства, проблемно поведение в конкретни ситуации, загуба на работа, развод или смърт на любим човек, са само част от причините,  заради които човек търси помощ.

Нека не се страхуваме и да погледнем със спокойствие, вяра и любов, навътре в себе си!

Център за Психологична помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София, бул.“Прага“ 24, вход откъм ул.“Доспат“, ет. 2

тел. 0886 444 024

ПРИЗНАЦИ НА СВРЪХЗАВИСИМОСТ ОТ ВАШИЯ ПАРТНЬОР

Ако имате дълга връзка, тогава всички действия, които извършвате заедно с вашия партньор, стават нещо обикновено и нормално. Има обаче случаи, когато любовта се развива в мания и нездравословна зависимост от любимия човек.

Това поведение влошава ситуацията и в 99% от случаите двойките се разделят поради липсата на лично пространство. Как да разберете, че сте обсебени от любимия човек, по какви признаци можете да оцените нивото на вашата зависимост от него, прочетете в следващите редове

Не намирате щастие извън връзката

Разбира се, би трябвало да сме щастливи с партньора си, но когато той се превърне в единственият ви източник на радост и щастие, това е опасно за вас и вашите отношения. Това означава, че ако той изведнъж изчезне от живота ви, вече няма да имате възможност да намерите своето щастие и да се почувствате удовлетворени. А това не трябва да е така!

Понякога изпитвате омраза към партньор без особена причина

Когато прекарвате твърде много време с партньора си, може да забележите, че дори и най-малкото нещо, което той казва или прави, започва да предизвиква дразнене. Това се дължи на факта, че винаги сте там, както физически, така и психически, без дори да го осъзнавате, той живее вътре във вас. Понякога си струва да бъдем разделени, поне в името на запазването на здрава нервна система.

Постоянно се нуждаете от него

Ако сте твърде зависими от партньора си, може да ви се стори, че не можете да правите нищо, когато той не е наоколо. Да, на теория това може да изглежда романтично, но всъщност двама партньори, които се чувстват удобно да прекарват време далеч един от друг, често намират ключа за продуктивен начин на живот, който лично ги удовлетворява.

Отдалечавате се от семейството и приятелите

Забелязали ли сте, че нямате време за семейство или приятели, които са били близо до вас, преди да започнете тази връзка? Това може да се дължи на факта, че зависимостта ви от любимия човек е станала твърде висока. Важно е да имате здрави отношения извън връзката си. Обаждайте се по-често на семейството си и се срещайте редовно с близки и с приятели.

Завиждате на неговите успехи и постижения

Толкова сте въвлечени в живота на партньора си, че можете да се събудите с неприятни чувства на ревност, когато той успее на професионално ниво или когато постигне голям успех. Това се дължи на факта, че нямате лични хобита или желание за успех и предпочитате винаги да сте на второ място, като обръщате цялото си внимание на това.