ЕТАПИТЕ В ДВОЙКАТА

Любовното чувство е мотивирано от нуждата от общение, която се опитваме да конкретизираме, влизайки в съюз с друго същество. Ние искаме различията и конфликтите да се уталожат, за да може чувството за самота и раздяла, което ни гнети, най-сетне да замлъкне. Несъзнателно желаем да излекуваме нарцистичната рана, свързана с факта, че сме само мъж или жена. Тоест стремим се да отговорим на базисната си незавършеност, като се залепваме  за някой друг.

Но изглежда, че отвъд опита за нарцистично коригиране в нас съществува и импулс, който ни подтиква към живот в дует. Сякаш за да разрешим централния парадокс на идентичността ни, която се колебае между индивидуалност и универсалност, ни е необходимо общуването с друг човек, което да ни осигури нужния мост. Ако успея да запазя личността си в присъствието на другия, без да се претопя в него, ако съумея напълно да се разпозная в него, без да загубя смисъла на това, което съм, парадоксът ще бъде разрешен. Ще знам как да бъда едновременно един или изцяло друг.

Щастието почива върху хармонията между два противоположни, но допълващи се полюса – от една страна, нуждата от съюз, от друга, нуждата от разделяне. Способността за възраждане на двойката се основава на процеса на дишане, протичащ между двата полюса. Фазата на вдишването се състои от моментите, когато сме двама и сме в хармония, фазата на издишването е представена в миговете, в които сме сами и възстановяваме контакта със собствената си индивидуалност.

Разбира се, нуждите от автономност могат да бъдат мъчителни за чувството за съпружеско единство. Много често предпочитаме да забравим, че все още съществуваме като отделни индивидуалности. Но двойката от типа „сиамски близнаци“, в която две същества живеят заедно двайсет и четири часа в денонощието в съвършена хармония и без нито веднъж да се скарат, не издържа дълго. Този модел впрочем е причина за много страдание.

Най-слетите двойки обикновено са най-конфликтни. В тези случаи изблиците на отрицателни чувства показват непризната нужда от разделяне. Би било по-просто да се отъждествяват чувствата на гняв и раздразнение с проявите на незадоволено желание за индивидуално развитие. Подобно отъждествяване би ни помогнало да отправим реалистични искания към другия по отношение на личната ни нужда от автономия и да им направим място във връзката ни. Когато индивидуалните изисквания не се приемат на сериозно, те водят до дойстойно за съжаление преминаване към действие или до латентна война, която пречи на истинската близост.

Въпросът за автономията на всеки от партньорите показва колко е трудно да се живее в двойка. Тук повече от където и да било страхът да не нараним другия или да не бъдем изоставени от него, ако се осмелим да отделим време за себе си, стимулира цялата съвкупност от първични страхове. Ето защо въпросът за индивидуалната автономия, за граница или отварянето й трябва да бъде обсъждан в диалог. Става дума да се очертае полето на поносимото и непоносимото за всеки от двамата. В такива случаи могат да се появят същностни разногласия. Понякога самият факт на повдигането на този въпрос вече е непоносим. Тогава би следвало да се обсъди проблема с вътрешните заплахи, които правят отварянето мъчително.

Важно е всеки партньор да разполага с няколко минути на дун или няколко часа на седмица, за да възстанови себе си и да има сили да възроди двойката. В противен случай скуката бързо завладява целия терен. Двойката затъва в рутина, в която не се случва нищо ново. С течение на времето това изсушава. За да остане жив, съюзът трябва да е между два индивида, които редовно се срещат и се преоткриват.

Когато членовете на една двойка не уважават взаимно индивидуалните си нужди от временно усамотяване, се появяват всякакви отрицателни емоции, които ги принуждават да се оттеглят в себе си и отново да се озоват в съзнателно отречената интроверсия. Всеки се затваря в черупката си, без да общува с другия, и двойката загива.

Слеводателно да си дадем един на друг пространство, в което да се развиваме, е съществена съставка на възможната двойка. Защото очевидно е, че човека, когото обичаме най-много, тъй като именно той е най-голямата заплаха за личната ни идентичност. Трябвада помним въпреки трудностите, че свободата е несъмнено най-големият дар, който можем да предложим на партньора си. Защото по своята същност любовта е абсолютно свобода. Любовта се дарява без условия и без вериги. Двойката е средство за усвояване на тази безусловна любов по подобие на природата, която ни е дадена, без да се е налагало да я искаме.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“