Други

ДА ЖИВЕЕМ С БОЛЕСТТА ИЛИ КАК ДА ОРГАНИЗИРАМЕ РАБОТАТА НА УМА

Да живееш с хронично заболяване или да се грижиш за любим човек с такъв проблем е тежък труд, включително умствена работа. Психотерапевтът Кейти Уайран дава конкретни препоръки как да помогнете на себе си и мозъка си да попълни енергийните ресурси и да се справи с ситуацията.

Когнитивен труд

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КАКВО Е ПАРТНЬОРСТВО СЪС СЕБЕ СИ?

КАК ДА ДОБИЕМ АНТИ-ТРЕВОЖЕН НАЧИН НА МИСЛЕНЕ

Вашите мисли са такива каквито смятате, защото чувствата ви са повлияни до много голяма степен от това какво мислите. Чувството на тревожност увеличава шансовете ви да изживеете тревожно-провокативни мисли. Тревожните мисли могат да увеличат тревожните чувства и да образуват порочен кръг. Можете да помогнете на себе си като се изправите срущу страховете си, като приемете начина на мислене, който очертаваме в тази част.

• Мислете реалистично за вероятността от лоши събития

Ако имате някакъв вид проблем, вероятно прекарвате много време в тревоги за лоши неща, които могат да се случат на вас или на тези, които обичате. Колкото повече съсредоточавате вниманието си върху негативните събития и притеснения за това, че лошите неща са зад ъгъла, толкова по-вероятно ед а повярвате, че те наистина ще се случат.

Доказването със сигурност, че тези лоши събития няма да се случат няма да е толкова лесно, но пък можете да узнаете, че сте склонни да надцените вероятността от случването на лоши неща. Нагласете мисленето си в съответствие с противовеса на тази тенденция. Уравновесяването на начина на мислене не като да карате колело с балансирано в ляво кормило – за да карате по права линия вие трябва да завъртите кормилото на дясно, иначе ще продължите посоката си в ляво. Ако имате склонност винаги да си представяте най-лошото, изправете мисленето си като обмислено приемете, че нещата ще бъдат добре и нищо страшно няма да се случи.

• Избягвайте крайното мислене

Нещата от типа „ужасно“, „много лошо“, „отвратително“ или „краят на света“, допълнително наливат масло в огъня. Повтаряйте си, че няколко неща са наистина толкова ужасни и вместо това, оценявате нещата по-точно като „лоши“, „нещастни“, „неприятни“, но не и „краят на света“. Крайното мислене ви води към крайно емоционални реакции. Когато окачествявате негативното събитие като „ужасно“, създавате в себе си твърде голяма тревожност за неприятните, но относително не толкова крайни събития, като изпадането в неловко положение, например.

• Изкарайте страха от самия страх

Когато хората казват неща като „Не се притеснявай. Това е само тревожност“, думата „само“ предполага неправилност. Тази тревожност е умерена. Фактически тревожността може да бъде много силно изживяване, със силни телесни и умствени усещания. Някои тревожни хора си обясняват тези силни физически симптоми като опасни или като знаци за предстояща опасност. Често срещаните грешки в тълкуването включват приемането, че чувството на гадене означава, че ще се разболее или мислите, че полудявате, защото обкръжението ви е нереално за вас.

Ако имате притеснения за физическите си усещания, може да обмислите виждане със семейния си лекар преди да решите да се конфронтирате със страховете си. Също така желателно е да провеждате психотерапия при квалифициран психотерапевт. Той може да ви посъветва, дали ще е достатъчно безопасно за вас, обмислено да увеличавате тревожността си в кратък срок, за да се освободите от страховете си за по-дълъг срок. Рядко хората биват съветвани да не се изправят срещу страховете си.

Разбирането и приемането на често срещаните усещания на тревожност може да ви помогне да спрете да прибавяте тревожни значения, като интерпретирате погрешно нормалните усещания като опасни.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КЪДЕ ДА СИ НАМЕРИ „СИЛНО РАМО“ АМАЗОНКАТА?

Става въпрос за такова явление като женската еманципация. Да си амазонка не е нищо лошо, напротив, това е нещо съвсем добро. Жените с нищо не са по-лоши / а в много отношения даже са и по-добри/ от мъжете. Всеки пол си има предимства и недостатъци.

Борбата за равноправие активно се поддържа и жените застанаха зад машините, леят стомана и участват активно в професионалния живот. В общественото съзнание се е формирал образът на „желязното момиче“, което спира бягащи коне и влиза в горящи къщи.

Така незабелязано възниква нещо като съревнование между половете. Кой ще се окаже по-успешен в този или онзи вид дейност? Разбира се, като цяло жените губеха там, където се изискваше груба физическа сила, но преуспяваха в други житейски дейности. Днес те заемат отговорни административни постове в органите на властта на всяко ниво. Работят на най-различни ръководни длъжности в големи и дребни фирми. Успешно ръководят търговски проекти и организации. Тоест в много области на живота те се оказват наравно с мъжете – не всички, но много от тях.

Какво значи да бъдеш преуспял човек? Това означава да имаш висока самооценка, увереност в себе си, определени амбиции, умение да вземеш правилното решение и да го отстояваш въпреки препятствията и тн. Днес има огромен брой силни жени, които сами решават как да живеят. Естествено, мъжът обикновено се опитва да вземе реванш и да стане лидер в семейството, но това някак си не се получава често. Водещото положение на съпругата му го довежда до хронично раздразнено състояние и той или се отдалечава от семейството или си отива. Има и междинни варианти – мъжът периодично устройва гръмки скандали със заплахи, опитвайки се да изплаши жена си и по този начин да се самоутвърди, макар и само в собствените си очи. Или пък се превръща в пълна нейна „притурка“, признавайки пълното й превъзходство, без да прави каквито и да било опити да се самодокаже и да получи своя дял признание. Но такива мъже не са интересни за силната жена, инстинктът й ги отхвърля, тя не желае потомство от тях.

И все пак амазонката мечтае за опора. Наред със собствената вътрешна сила почти у всички, даже и у най-успелите жени, обикновено си остава подсъзнателно /по-скоро инстинктивно/ желание да имат до себе си силен мъж. Природният им инстинкт изисква да си намерят „високорангов“ мъж. Обикновено това се изразява по следния начин: „Искам да имам до себе си силно рамо, на което да мога да се облегна.“

Мъжете не са толкова привързани към семейството – те могат да се задоволят напълно с някакво хоби и с компанията на приятели и със случайни сексуални връзки. На жените това не им стига. Инстинктът им изисква да имат до себе си надежден и силен защитник, затова са значително по-загрижени от мъжете за изграждането на семейство. На много жени животът без семейство им се струва напълно безсмислен.

Всичко това се отнася и до успешно реализиралите се жени. След като се разделят със слабите си съпрузи, те могат да преуспеят в работата и да решат жилищните и финансовите си проблеми. Душата иска „силно рамо“, компетентен и самостоятелен мъж. И тук възникват напълно логични проблеми. Перспективите на една силна дама да се намери „крепко рамо“ са доста ограничени. Колкото по-високо се е изкачила тя, толкова по-малки са шансовете й да открие онова, за което си мечтае/по-скоро, което й налага собствения й инстинкт/. Свободни мъже по принцип има много, но те са с нисък рейтинг и затова не предизвикват интерес в тези жени. Понякога са тъжни перспективите пред онези, които като че ли са съумели да докажат своята самостоятелност и деловитост. На мъжете им е по-леко в това отношение, тъй като инстинктът не ги кара да поглеждат нагоре и да търсят „високорангова“ партньорка. По-скоро обратното. Колкото и нисък да е социалният статут на мъжа, винаги ще се намерят множество жени с още по-ниско положение, за които той ще бъде желан.

Тази ситуация не е измислена, тя се явява честа тема за консултации с психолози. Разбира се, от нея се намира изход стига да нямате страхове и ограничаващи убеждения, а също да сте в състояние спокойно да формирате образа на своя любим.

Препоръки за самотни Амазонки:

• Престанете да осъждате мъжете като биологичен вид.
• Правете комплименти на мъжете.
• Не гледайте мъжете преценяващо, а меко, по женски.
• Не демонстрирайте моментално успехите си на мъжа, който ви е харесал.
• Ако сте решили да дадете някакъв съвет на мъжа, не го правете с покровителствен тон.
• Скривайте силата си, позволявайте да се грижат за вас.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ГНЕВА

Гневът присъства в живота на почти всеки човек. Децата изпитват гняв, юношите изпитват гняв, възрастните изпитват гняв. Много често гневните чувства играят незначителна роля в живота ни и не представляват някакъв проблем. Ние просто изпускаме парата и преставаме да се ядосваме. Захващаме се отново със собствените си работи и всичко е наред. При зависимите нещата обикновено не стоят по този начин, особено ако сме се обвързали с някой алкохолик, наркоман или човек с друг подобен проблем. В тези случаи гневът може да завладее огромна част от живота ни. Той би могъл да се превърне в начин на живот. И човекът с проблем и цялото му семейство може да са завладени от честа ярост.

Никой никога не успява да изпусне достатъчно пара. Дори и да не крещим, дори и да се преструваме, че не сме ядосани, ние сме изпълнени с негодувание. То се чете в погледа и в жестовете ни. Враждебността се е спотаила в нас и само дебне за удобна възможност да излезе на повърхността. Понякога гневът избухва като бомба, но дори и след това не се изчерпва. Гневът не изчезва. Проблемите остават нерешени а ядът продължава да бушува в нас.

Макар, че гневът е често възникваща емоция, справянето с него съвсем не е лесно. Повечето хора не са се научили да работят върху гневните си чувства, тъй като околните просто са им показвали как се справят с гнева, но не са ги обучавали. А и най-често хората ни показват съвсем неподходящи начини, тъй като и самите те не са сигурни как точно става това.

Най-разпространените митове за гнева са следните:

• Не е редно да изпитваме гняв.
• Гневът е загуба на време и енергия.
• Добрият човек никога не изпитва гняв.
• Ако сме обзети от гняв, трябва веднага да се отървем от него.
• Ако се ядосаме, ще загубим контрол и просто ще се побъркаме.
• Хората ще ни изоставят, ако им се ядосаме.
• Другите хора са длъжни никога да не изпитват гняв към нас.
• Ако някой ни се е ядосал, сигурно сме извършили нещо нередно.
• Ако околните изпитват гняв към нас, значи ние сме виновни за това и сме длъжни да се погрижим за чувствата им.
• Ако ние изпитваме гняв към някого, значи той е виновен за това и е длъжен да се погрижи за чувствата си.
• Ако изпитваме гняв към някого, това означава, че връзката ни е изчерпана и трябва да се разделим.
• Ако сме се ядосали на някого, това означава, че трябва да накажем този човек, задето ни е вбесил.
• Ако сме ядосани на някого, това означава, че човекът трябва веднага да престане да се държи по този начин, за да можем да се успокоим.
• Когато сме ядосани, трябва да ударим някого или да счупим нещо.
• Когато сме ядосани, трябва да крещим и да се караме с хората.
• Ако изпитваме гняв към някого, значи вече не го обичаме.
• Ако някой изпитва гняв към нас, значи вече не ни обича.
• Грях е да изпитваш гняв.
• Можем да изпитваме гняв само ако имаме основателна причина за това.

Много хора обикновено се страхуват от собствения си гняв и от гнева на околните. Може би някои от нас вярват в един или повече от изброените митове, а може би имат някакви други причини да изпитват страх от гнева. Възможно е някой да ни е ударил или по друг начин да е злоупотребил с нас в яда си. Възможно е самите ние да сме ударили някого или по друг начин да сме му навредили, докато сме били ядосани. Понякога самата енергия, която блика от човек, изпаднал в ярост, е доста стряскаща.

Ние обикновено реагираме и на собствения и на чуждия гняв. Това е провокираща емоция, която даже може да бъде заразна. Изпълнени сме с гнева, който е част от реакцията на печал. Обзети сме и от гнева, свързан с фазата на преследване от процеса на спасяване или грижа за другите. Мнозина от нас се заплитат и не могат да се измъкнат от този ъгъл на триъгълника. Случва се да бъдем завладени от неоправдан гняв, който може да бъде напълно безпричинен или предизвикан от реактивно, апокалиптично мислене – всички онези „длъжен съм да….“, „това е ужасно“, „аз никога….“, „той винаги…..“ Постоянно оправдаваме гнева си с аргументи от типа: „Кой не би побеснял, ако някой постъпи с него по този начин.“ Чувството на гняв често служи за прикритие на болката и страха ни. Тъгата и уплахата обикновено се превръщат в гняв, а повечето от нас са ужасно огорчени и уплашени. Вината също може да бъде източник на гняв. Независимо дали са оправдани или безпочвени, угризенията лесно се превръщат в гневни чувства.

Друга разновидност е реактивният гняв. При него ние се ядосваме, защото другият се е ядосал. Той от своя страна, още повече се вбесява и съответно ние изпитваме още по-силен гняв. В крайна сметка всички са ужасно ядосани и никой не е сигурен каква е причината. Важното е, че всеки е обзет от гняв и се чувства виновен от това. Много често предпочитаме да бъдем ядосани. По този начин се чувстваме по-малко уязвими и по-силни. Гневът ни служи като щит. Ако сме ядосани, няма да изпитваме болка или страх или поне околните няма да забележат това.

За съжаление мнозина от нас просто няма къде да се дянат с целия този гняв. Преглъщаме го, държим си езика зад зъбите, стягаме се, стомахът ни се свива, оставяме го да бушува в ума ни, бягаме от него, гълтаме хапчета или се опитваме да го залъжем със сладкиши. Самообвиняваме се, превръщаме гнева си в депресия или просто не знаем какво да правим с него.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЕМОЦИОНАЛНИ РЕАКЦИИ ПРИ СТРЕС

Най-важните промени в поведението ни, за чиято поява трябва да следим, са повишеното напрежение, раздразнителност или бърза промяна на настроението. Дребните дразнения могат да ни изглеждат непоносими, ако се появят като допълнение към стреса, затова могат да доведат до голямо избухване или объркване. Например фактът, че децата искат да играят някаква стайна игра, когато вие току-що сте се върнали от работа и смятате да седнете и да си починете, може да ви накара да мислите, че е време да ги дадете за осиновяване. Или пък може да ви се поиска неудържимо да натрошите колата си, когато откаже да запали. Или пък, ако тостерът не ви препича филийката хляб, някой трябва да ви спре, за да не се нахвърлите върху него с ножа за рязане.

Може да възникнат промени в апетита ви и във вашето телесно тегло: някои хора губят интерес към храната, докато у други се появява постоянно желание да ядат. Способността ви да се справите с домашните или служебните задължения може да се променя непрекъснато. Може да забележите, че не ви се иска да плащате сметките за тока или водата, и почти насила се размърдвате едва след като телефонът ви е изключен за неплатени сметки. На работа умът ви сякаш е включен на заден ход, така че папката със несвършени задачи става все по-дебела. Започвате да пушите и пиете повече, което сякаш запълва времето ви през нощта, защото ви изглежда трудно да заспите.

Емоционални реакции при стрес:

• Усещане за постоянен натиск
• Усещане за напрегнатост и невъзможност да се отпуснете
• Усещане за умствено изтощение
• Честа или дори постоянна уплаха
• Повишена раздразнителност или желание за оплакване
• Желание да се скраш с някого
• Желание да избягаш някъде и да се скриеш
• Обида, разочарование
• Автоагресия и агресия – психическа и/или физическа
• Напрежение, безпокойство, тревожност
• Трудно или невъзможно концентриране
• Трудно или невъзможно изпълнение на поставените задачи
• Повичена и честа плачливост
• Когато човекът става по-дребнав, мрачен, подозрителен, мнителен
• Изпитва често яд, гняв или недоверие
• Трудност при взимането на решения
• Страх от разстройство на вегетативната нервна система – припадък, изгубване на съзнание или смърт
• Страх от неприятности и да не се случи нещо лошо
• Невъзможност да се възприемат удоволствията и радостните събития както преди

Това са примери за различна емоционална реакция при стрес. Ако забележите някои от тези признаци у себе си, или пък ако други хора ви обърнат вниманието върху тях, имайте го предвид. Ако не вземете мерки за да се предпазите, рискувате да изпаднете в още по-голям стрес.

В началото, обаче, може и да не откриете всички признаци, или пък да игнорирате или да не обърнете внимание на някои от тях по различни причини. Може би ще трябва и да се противопоставите на желанието си да смятате вашите реакции за явно доказателство за сериозно физическо заболяване, а не за отговор на стреса.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ДА ПОГОВОРИМ ЗА САМОУВАЖЕНИЕТО

Детето се ражда в свят на тотално единство. То дълго време ще отказва с всички сили да възприеме реалността на другите, защото това ще принизи фантазма му за всемогъщество. Децата се раждат крале и се приемат за център на света. Много е важно впрочем да бъде именно така. В продължение на няколко месеца индивидът трябва да се чувства център на пулсиращия наоколо му живот, защото любовта, усетена още от първите мигове на съществуването му, създава у децата база на сигурност, върху която може да изгради чувството на собствена оценка.

Малко по малко обаче то започва да приема, че не е център на света. Дава си сметка, че родителите му имат различни от неговите интереси и че другите не живеят непременно и само в негова услуга. Въпросът е следният: Как родителите да направят така, че детето да премине от въображаемото си всемогъщество към една по-точна представа за света? Как да му помогнат да развие здраво самоуважение и доверие в личната си власт? Защото стойността, която човек си придава, е резултат от компромис между нуждите му от всемогъщество и поставените от действителността ограничения. Как да запазим усещането си за лична власт, дори ако тя завинаги си остава относителна?

На теория прекрасно знаем как: от една страна родителите могат да очертаят необходимите граници пред чувството за всемогъщество на детето, без да наранят самочувствието му, чрез малки фрустрации, които то е способно да приеме, без да се почувства напълно отхвърлено и обезсърчено, от друга страна добре е те постепенно да се откажат от собственото си всемогъщество на родители, които все повече се доверяват на детето. Желателно е дори лека-полека да покажат, че са обикновени хора и притежават и някои слабости.

Някои хора, изживели твърде силни фрустрации или дори травми в ранното си детство поради неблагоприятни обстоятелства или родители, които не са умеели да обичат, ще реагират, като се опитат на всяка цена да се наложат, за да докажат, че струват нещо. Те не живеят в света на любовта, а в света на властта. Учудващо е да се види до каква степен незадоволената нужда от любов почти неизменно се превръща във воля за могъщество. На терена на двойката например нерядко се разразява борба за власт, щом угасне романтичната любов. Тази ужасна закономерност се наблюдава както при дребните домашни диктатори, така и при тези, които тиранизират страната си. Всеки от тях носи в себе си дълбока любовна рана.

Освен да се перчи, човек може и да се срине, реагирайки на детските травми. Когато средата ни не е оценила или приела част от личността ни, когато унизителни закачки са подчертавали привидните ни недостатъци, някое физическо несъвършенство или интелектуална недостатъчност, ние трудно обикваме тази наша част. Сами продължаваме да я подценяваме и непрекъснато се боим да не бъдем отхвърлени заради въпросния истински или въображаем недъг. Така се формира комплексът за малоценност – най-яркият знак за липса на самоуважение. И наистина, не винаги можем да компенсираме усещането си за непълноценност с прекалено самоутвърждаване. Спокойно можем да се пречупим под бремето на срама. Тогава се затваряме в себе си, уверени, че заслужаваме жалката си съдба, че животът така или иначе е страдание и че на нищо повече не можем да се надяваме на тоя свят. Подобно примирение води до униние и е способно да ни накара да се самоунищожим от омраза към самите нас.

Това често се случва, когато родителите остават властни и чрез жестовете и поведението си показват, че винаги са прави. Техните деца ще са убедени, че нямат стойност, ще се опитат да докажат на всички, че струват нещо чрез крайно поведение или, напротив ще се приютят в посредствеността и пораженчеството. Така ще си останат завинаги деца, ще търсят модели за съвършенство и ще се вкопчват в личности, които им се струват могъщи. Ще отричат собствената си власт и ще я предават на всеки, който съумее да я използва. Това поражда така наречената зависимост. Подобни хора могат да зависят както от любовните си партньори и от семейната си среда, така и от последната мода, демонстрирана от някоя телевизионна звезда. По този начин те се опитват да излекуват раната, получена в миналото, и да не допускат да бъдат отхвърлени. В тази игра човек бързо става конформист, тъй като не изразява никакво мнение, способно да не се хареса на мнозинството от групата, към която принадлежи. Участието в секта, улична банда или обществен клуб, също би могло да ни даде идентичност по мярка, когато не се осмеляваме да приемем индивидуалната си власт. В такива случаи идентичността ни се поема от колектив, който се утвърждава вместо нас.

Ако напротив, родителите не съумеят да утвърдят властта си и да наложат ограничения, детето рискува да стане тиранично към тях и непригодно за живота. Без да си дават сметка, те захвърлят отрока си на произвола на катастрофални събития, които неминуемо ще му покажат, че не е всемогъщ. Той силно рискува да се срине при първия неуспех и да се примири просто защото, не е научен да устоява на изпитанията. Би могъл да се опита да се приюти в илюзорни мечти за бъдещето си и силата си или да се отдаде на алкохола или наркотика, за да възвърне за известно време застрашеното си всемогъщество. Някои вещества открай време са били консумирани, за да се възстанови разколебаното чувство за вътрешно благополучие, което животът непрекъснато нарушава.

Както става ясно, преминаването от фанатизъм за всемогъщество към уравновесено самоуважение е деликатна работа. Много неща могат да се случат междувременно и да накарат човека да се оттегли в илюзорнотото чувство за превъзходство или в срама. Всъщност границата между всемогъщество и депресия често е съвсем тънка. Когато обаче човекът упражнява дарбите си и се осмелява да бъде такъв, какъвто е, когато получава одобрение и любов, в него се вселяват равновесие и сигурност. Важното е да се установи връзка със самите извори на живота, които са любов. Важното е да се направи така, че да разцъфти цветето, което всеки носи у себе си.

Центъ за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

СИМПТОМИ НА СТРАХА ОТ УСПЕХ

Направете следния тест. Ако отговорите с „да“ на повече от половината въпроси, може би трябва да обмислите възможността страхът от успеха да спъва напредъка ви.

• Започвате множество проекти и никога не ги завършвате.
• Смущавате се, когато някой ви прави комплимент, и дори му противоречите.
• Ако някой каже нещо хубаво за работата ви, вие незабавно правите грешка.
• Бързо се отегчавате от работата или връзките си и напускате или ядосвате някого, така че да ви се наложи да напуснете.
• Когато видите известни или преуспели личности, си мислите: „Господи, никога не бих могъл да направя това.“
• Когато започне да ви върви добре, казвате неа от рода на „Аха, много скоро всичко ще отиде по дяволите!“
• Изглежда всеки път, когато успехът ви се усмихне, нещо се проваля или някой ви подлага динена кора.
• Всеки път, когато напреднете финансово, се случва неочаквана беда – колата експлоадира, разболявате се, таванът пада – така, че отново сте разорени.
• Впускате се в твърде много неща, затова не можете да свършите нищо, както трябва.
• Дълбоко в себе си знаете, че не заслужавате успех.

Следното двигателно упражнение може да ви помогне да проверите нагласите си спрямо провала и успеха.

Легнете по гръб. Отделете секунда-две да усетите тежестта на тялото си върху пода. Обърнете внимание кои части от тялото ви се чувстват удобно. Има ли такива, които не докосват напълно пода? Които ви се струват напрегнати? Просто забелязвайте.

Свийте колене и опрете стъпала в пода, горе-долу на ширината на хълбоците. Сплетете пръсти и ги поставете под главата. Свийте лакти към лицето и внимателно повдигнете и отпуснете главата си няколко пъти, сякаш искате да видите коленете си. Докато повдигате и отпускате, обърнете внимание дали сте в състояние да го правите, без да се напрягате. Колко трябва да си повдигнете главата, за да усетите повдигането? Починете малко….Сега повдигнете колене към гърдите. Отново сплетете пръсти зад главата. Този път вдигнете глава и придвижете лакти към коленете. Повторете няколко пъти. Нека движението ви бъде леко. Забележете дишането си. Продължавате ли да вдишвате и издишвате, докато изпълнявате движението? Починете…. Докато си почивате, поразсъждавайте. Трудно ли ви беше да докоснете коленете си с лакти? Превърнахте ли докосването на коленете в „цел“? Успяхте ли? Опитът да го направите разстои ли ви? Сега уморени ли сте? Ако сте успели да докоснете коленете си с лакти, изпитвате ли удовлетворение? Раздразнение? Тежко ли ви беше? Свийте колене и отново долепете стъпала до пода. Този път свийте пред гърдите само дясното коляно. Хванете коляното с дясната ръка. Сложете лявата си длан зад главата. Внимателно предвижете левия лакът към дясното коляно. Докато изпълнявате това движение, си задайте въпроса: кога приемам това движение за успех? По време на изпълнението? При докосването? Опитвам ли се да го изпълня добре? Или го правя заради себе си? Починете….Обърнете внимание на мислите си. През следващите няколко минути си поиграите малко с това движение. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да изпълните същата поредица към лявото коляно. През цялото време не забравяйте да си задавате следните въпроси: има ли моменти, когато, когато ми се струва, че не го правя правилно? Къде усещам такова нещо? Опитвам ли се да се докажа? Пред кого?

След като поупражнявате това движение в продължение на две-три минути, спрете, изпълнете крака и починете. Не мислете, просто се отнесете. Сега свийте колене над гърдите. Мушнете дясната длан под краката и хванете сгъвката на лявото коляно. Кръстосайте лявата ръка над дясната ръка и хванете сгъвката на дясното коляно с лявата длан. Държейки краката си, изпънете единия крак надолу към пода, а после и другия.

Докато изпълнявате това движение, ръцете ви последователно се изпъват. Оставете движението да премине в люшкане от страна на страна. Починете….Как се справихте? Ядосахте ли се, че инструкциите не са ясни? Че нямаше илюстрации? Безпокояхте ли се дали ще го направите правилно? Забавно ли ви беше? Удовлетворяващо? Още веднъж сплетете пръсти зад главата си. Свийте колене пред гърдите си. Съберете лакти и колена. Как ви се струва сега? Как се чувствате?

Кой би допуснал, че може да изпитва тревога, гняв или удовлетворение от простото допиране на лакти и колена? И все пак тези дребни двигателни експерименти могат да ви дадат представа за нагласите ви спрямо провала и успеха. Реакциите ви на движенията в тази обстановка са реакциите ви на житейските предизвикателства. В лабораторията на самоизследването можете безопасно да се докоснете до нагласи и емоции, които спъват успеха ви. Ако не сте изпитали абсолютно нищо по време на гореописаното упражение, бъдете търпеливи. Опитайте отново по-късно. Много често емоциите са заровени толкова надълбоко, че на пръв поглед нищо не се случва. Но винаги ги има. Мозъкът ви постоянно отделя хормони и други вещества, които поддържат емоционалния живот. Ако не изпитвате нищо, значи просто още не чувате разговора, който се води вътре във вас. Вие не сте неудачник. Не се страхувайте да опитате отново.

„Успехът никога не е окончателен, а провалът никога не е фатален. Само смелостта има значение.“ Джулс Елинджър

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София

тел. 0886 444 024

Работно време: Без почивен ден от 08 ч до 21 ч

ГРАДИНАТА НА ПРОМЯНАТА

Преди да я зърнем в далечинита дълго време се борим сами. С мислите си. С чувствата си. Със страховете си. Със зависимостите ти. И душите ни оставят червени дири по белите пътеки на реалността ни.

Но идва миг, в който повече не можем сами. Нозете ни са уморени. Тогава я зърваме в далечината. Дали да влезем в нея? Какво да очакваме? В градината на психотерапията растат различни цветя (школи).  Решаваме се  да опитаме.

Първата среща. Притеснени сме. За първи път си признаваме, че не можем да вървим сами.

Психотерапията е път към светлината в нас. Тя е най-смелият избор, който можем да направим. Да потърсим помощ. Да се разкрием. Да дадем път на болката да се излее – цялата тази лавина от чувства, която години сме трупали.

Психотерапията е пътешествие навътре. Назад в спомените. Някои от тях толкова трудни, че сме избутали навътре в несъзнаваното си.

Тя е път , който заедно с нашия терапевт да извървим по нов начин – да си вземем обичта и топлотата. Пропуснатата прегръдка. Понякога да си вземем достойнството, което някога са ни отнели. Има моменти, в които  искаме да крещим от гняв – съзнаваме колко несправедливо са се отнесли най-близките ни. Заети със себе си и драмите си, а ние малки раними деца сме крещяли от самота. От безсилие. От несподеленост. И не е имало кой да чуе чувствата ни. Отеквали са като уморени криле на пеперуда в ниското на пода. Или пък разбираме, че сме били свръхпредпазвани и контролирани. И не можем да съблечем лепкавия целофан на близките ни. Или за първи път се сблъскваме с пропастта от необичане на себе си.

Крайната цел на това вътрешно пътешестшие е една. Да пораснем. По нов начин. Да простим цялата болка. Цялата несправедливост. Целият ужас на миналото. За да почнем да дишаме сами. Боже, колко сладки са тези първи глътки кислород. Когато за първи път чуем своя собствен вътрешен глас. В началото е тих шепот. Едва го различаваме. Но той е там и все повече ще се заявява в нас. Аз съм…… Аз съм….. Аз имам право. Да бъда обичан. Да бъда уважаван. Говори все по-силно и заявяващо.

Психотерапията е винаги разширение на вътрешната перспектива. Научаваме се да чуваме мислите си първо. После да късаме гердана на безизходните мисли с нови, алтернативни мисли. За първи път може би виждаме, че изход винаги съществува. Докато имаме път на тази земя можем да се променяме. Да сменим посоката. Да открием нови пътища. И да вървим смело по тях. Без пагубните чужди гласове, които отричат правата ни. Да бъдем. Да се случваме. Автентични. Себе си до края. Правещи избор след избор.

Психотерапията е да се научим да чуваме чувствата си. Когато боли – боли. Когато ни е страх ни е страх. Но вече знаем, че никое състояние не продължава безкрайно. Ако не се борим с него, а го прегърнем нежно. И му говорим като на малко дете. Ще мине. Знам. Имам доверие на живота. На силата, която ме закриля. И ето болката отслабва. Страха  се стопява като сняг под лъчите на пролетното слънце.

Психотерапията ни научава на самостоятелност. През нея откриваме своя собствен център. За първи път. Ходим. И стъпките ни оставят следи. За първи път. Видими пред нас. И се чувстваме леки като перце. Сякаш ще полетим. Високо…. Високо….. Към нашите собствени мечти. И вече не сме празни. От липса на обич към самите себе си. От липса на истинска близост с другите.

Ето я пред нас. Градината. Блести от светлина. Трепти и ни чака да прекачим прага й.

Защото някъде там ни чака нов път. Към себе си. Към другите.  Към светлината в нас. Към небето в нас. Високо. Високо. Високо….

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ И ЛЮБОВТА КЪМ ДРУГИЯ

Добре е да знаем и да приеме факта, че самолюбието е фактор за психологическото равновесие. Ако изследваме сега един от полюсите на нашата идентичност, а именно любовта към себе си. Любовта, която изпитваме към самите нас, е едно от основните измерения на идентичността ни и ключ към усъвършенстването й. Самоуважението е впрочем определящ фактор в емоционалните ни връзки. Като си придаваме повече стойност, ние имаме шанса да избегнем отношенията на зависимост, в които единствено чуждият поглед ни дава право на съществуване. В общия контекст на изследването ни е важно да се схване, че любовта към себе си и любовта към другия са здраво свързани. Съществата,  които обичат до степен на самозаличаване, не се обичат достатъчно. Те са забравили втората част от християнския завет, който препоръчва: „Обичай ближния си както обичаш себе си.“

Здравате идентичност почива на здраво самоуважение. Самочувствието, самооценката, всичко е там. Любовта към себе си ни позволява да си разрешим да бъдем такива, каквито сме, без да чакаме одобрението на другите, да търсим и опитваме това, което ни привлича и ни доставя удоволствие, без да се осъждаме. Накратко, да си разрешим да съществуваме, да дишаме на воля и да заемем нужното за развитието ни място, уважавайки мястото на другите.

Докато не започнем да се уважаваме достатъчно, ние няма да открием онова, което наистина ни е необходимо, за да се развием в положителене смисъл и да усъвършенстваме заложбите си. Ще смятаме просто, че не заслужаваме най-доброто, което животът може да ни предложи. Някои хора дори са на мнение, че не си струва да живеят или че животът им не заслужава да бъде изживян.

Да спреш да очакваш одобрението на другите, за да се оцениш и да оцениш живота, е несъмнено най-дълбоката революция, която може да протече в рамките на едно съществуване. Да избереш да живееш, да избереш да обичаш, да избереш радостта от съществуването, да станеш напълно отговорен за своята жизненост и за собственото си щастие – това са безспорно най-творческите актове, на които индивидът е способен.

Но това далеч не е лесно. Повечето от нас оставаме в плен на неразрешените конфликти с родителите, на неизбежните сблъсъци в любовния живот, на отрицателните гласове, които ни обитават. Всъщност, за да умеем да обичаме и да се обичаме, трябва да сме почувствали, че ни обичат. Огледалата, които родителите ни и другите родителски фигури са ни поднесли чрез жестовете и погледите си, са основни елементи във формирането на здравословно самоуважение.

Виждайки като деца блясъка на възхищение, възторг и обич в очите на близките ни, ние постепенно интегрираме това положително огледало и се научаваме да се обичаме. Това интегриране способства за формирането на положителните родителски комплекси, които ни вдъхват увереност вместо да ни очернят. Любовта към себе си позволява на човека да си има доверие, да остане верен и на ония части от съществото си, които другите не ценят, да издържи на премеждията и да изживее живота си като едно голямо приключение. Положителното вътрешно огледало е основата на здравия нарцисизъм.

Ако поради някои житейски обстоятелства като болна майка, баща алкохолик, хоспитализация в ранно детство представеното ни огледало е било отрицателно, ако никой не е бдял над нас, ако родителите ни не са изпитвали удоволствие да отглеждат децата си, ние започваме да не се уважаваме достатъчно. Вместо да вярваме в способностите си, ние непрекъснато биваме обземани от съмнения. Преживеният мъчителен опит, когато не сме се чувствали приети в естествената ни среда, спомага за формирането на отрицателни родителски комплекси – вместо да ни вдъхват увереност, те подмолно ни убеждават колко сме некадърни.

Сякаш вътре в нас има зло ехо, което шепне като в приказката: „Снежанка е най-красивата!“ Тогава започваме да се срамуваме, че сме такива, каквито сме, и намразваме хората, на които им е по-лесно да живеят. Съперничим им, завиждаме им, опитваме се да ги унищожим или пък се залепваме за тях и им подражаваме, за да получим вниманието, на което ни се струва, че са обект. Така навлизаме в отношения на любов, която бързо може да се превърне в омраза, ако не получим одобрението на избраното за модел на съвършенство лице, или ако то разбие илюзиите ни, като не признае талантите ни.

В този случай нарцисизмът е болезнен и обратно на разпространеното мнение именно човек, който страда от подобно наранено самолюбие, създава впечатление, че е егоцентричен. Просто защото, самоуважението му е толкова нестабилно, че непрекъснато има нужда да бъде повдигано чрез положителни забележки и комплименти. Така се обяснява също защо подобен човек все гледа постави в центъра на вниманието това, което е и което прави, като детето, желаещо на всяка цена да му харесат рисунката. Ако успее да се пребори с отрицателните представи за себе си, насаждани у от безмилостни комплекси, той ще възстанови самоуважението си и ще промени поведението си. Но това често става с цената на дълга терапевтична работа, защото подобен проблем е наистина дълбок. Така стигаме до корените на самоуважението.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“