This website uses cookies so that we can provide you with the best user experience possible. Cookie information is stored in your browser and performs functions such as recognising you when you return to our website and helping our team to understand which sections of the website you find most interesting and useful.
Детето се ражда в свят на тотално единство. То дълго време ще отказва с всички сили да възприеме реалността на другите, защото това ще принизи фантазма му за всемогъщество. Децата се раждат крале и се приемат за център на света. Много е важно впрочем да бъде именно така. В продължение на няколко месеца индивидът трябва да се чувства център на пулсиращия наоколо му живот, защото любовта, усетена още от първите мигове на съществуването му, създава у децата база на сигурност, върху която може да изгради чувството на собствена оценка.
Малко по малко обаче то започва да приема, че не е център на света. Дава си сметка, че родителите му имат различни от неговите интереси и че другите не живеят непременно и само в негова услуга. Въпросът е следният: Как родителите да направят така, че детето да премине от въображаемото си всемогъщество към една по-точна представа за света? Как да му помогнат да развие здраво самоуважение и доверие в личната си власт? Защото стойността, която човек си придава, е резултат от компромис между нуждите му от всемогъщество и поставените от действителността ограничения. Как да запазим усещането си за лична власт, дори ако тя завинаги си остава относителна?
На теория прекрасно знаем как: от една страна родителите могат да очертаят необходимите граници пред чувството за всемогъщество на детето, без да наранят самочувствието му, чрез малки фрустрации, които то е способно да приеме, без да се почувства напълно отхвърлено и обезсърчено, от друга страна добре е те постепенно да се откажат от собственото си всемогъщество на родители, които все повече се доверяват на детето. Желателно е дори лека-полека да покажат, че са обикновени хора и притежават и някои слабости.
Някои хора, изживели твърде силни фрустрации или дори травми в ранното си детство поради неблагоприятни обстоятелства или родители, които не са умеели да обичат, ще реагират, като се опитат на всяка цена да се наложат, за да докажат, че струват нещо. Те не живеят в света на любовта, а в света на властта. Учудващо е да се види до каква степен незадоволената нужда от любов почти неизменно се превръща във воля за могъщество. На терена на двойката например нерядко се разразява борба за власт, щом угасне романтичната любов. Тази ужасна закономерност се наблюдава както при дребните домашни диктатори, така и при тези, които тиранизират страната си. Всеки от тях носи в себе си дълбока любовна рана.
Освен да се перчи, човек може и да се срине, реагирайки на детските травми. Когато средата ни не е оценила или приела част от личността ни, когато унизителни закачки са подчертавали привидните ни недостатъци, някое физическо несъвършенство или интелектуална недостатъчност, ние трудно обикваме тази наша част. Сами продължаваме да я подценяваме и непрекъснато се боим да не бъдем отхвърлени заради въпросния истински или въображаем недъг. Така се формира комплексът за малоценност – най-яркият знак за липса на самоуважение. И наистина, не винаги можем да компенсираме усещането си за непълноценност с прекалено самоутвърждаване. Спокойно можем да се пречупим под бремето на срама. Тогава се затваряме в себе си, уверени, че заслужаваме жалката си съдба, че животът така или иначе е страдание и че на нищо повече не можем да се надяваме на тоя свят. Подобно примирение води до униние и е способно да ни накара да се самоунищожим от омраза към самите нас.
Това често се случва, когато родителите остават властни и чрез жестовете и поведението си показват, че винаги са прави. Техните деца ще са убедени, че нямат стойност, ще се опитат да докажат на всички, че струват нещо чрез крайно поведение или, напротив ще се приютят в посредствеността и пораженчеството. Така ще си останат завинаги деца, ще търсят модели за съвършенство и ще се вкопчват в личности, които им се струват могъщи. Ще отричат собствената си власт и ще я предават на всеки, който съумее да я използва. Това поражда така наречената зависимост. Подобни хора могат да зависят както от любовните си партньори и от семейната си среда, така и от последната мода, демонстрирана от някоя телевизионна звезда. По този начин те се опитват да излекуват раната, получена в миналото, и да не допускат да бъдат отхвърлени. В тази игра човек бързо става конформист, тъй като не изразява никакво мнение, способно да не се хареса на мнозинството от групата, към която принадлежи. Участието в секта, улична банда или обществен клуб, също би могло да ни даде идентичност по мярка, когато не се осмеляваме да приемем индивидуалната си власт. В такива случаи идентичността ни се поема от колектив, който се утвърждава вместо нас.
Ако напротив, родителите не съумеят да утвърдят властта си и да наложат ограничения, детето рискува да стане тиранично към тях и непригодно за живота. Без да си дават сметка, те захвърлят отрока си на произвола на катастрофални събития, които неминуемо ще му покажат, че не е всемогъщ. Той силно рискува да се срине при първия неуспех и да се примири просто защото, не е научен да устоява на изпитанията. Би могъл да се опита да се приюти в илюзорни мечти за бъдещето си и силата си или да се отдаде на алкохола или наркотика, за да възвърне за известно време застрашеното си всемогъщество. Някои вещества открай време са били консумирани, за да се възстанови разколебаното чувство за вътрешно благополучие, което животът непрекъснато нарушава.
Както става ясно, преминаването от фанатизъм за всемогъщество към уравновесено самоуважение е деликатна работа. Много неща могат да се случат междувременно и да накарат човека да се оттегли в илюзорнотото чувство за превъзходство или в срама. Всъщност границата между всемогъщество и депресия често е съвсем тънка. Когато обаче човекът упражнява дарбите си и се осмелява да бъде такъв, какъвто е, когато получава одобрение и любов, в него се вселяват равновесие и сигурност. Важното е да се установи връзка със самите извори на живота, които са любов. Важното е да се направи така, че да разцъфти цветето, което всеки носи у себе си.
Центъ за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“
Свързани теми
КАКВО Е ПАРТНЬОРСТВО СЪС СЕБЕ СИ?
Британската актриса Ема Уотсън определи романтичния си статус като...
ПСИХОТЕРАПИЯТА – ПОГЛЕДА НАВЪТРЕ В НАС
Психотерапията е процес на сътрудничество между пациента и терапевта, чрез диалог...