Психически проблеми

СИМПТОМИ НА СТРАХА ОТ УСПЕХ

Направете следния тест. Ако отговорите с „да“ на повече от половината въпроси, може би трябва да обмислите възможността страхът от успеха да спъва напредъка ви.

• Започвате множество проекти и никога не ги завършвате.
• Смущавате се, когато някой ви прави комплимент, и дори му противоречите.
• Ако някой каже нещо хубаво за работата ви, вие незабавно правите грешка.
• Бързо се отегчавате от работата или връзките си и напускате или ядосвате някого, така че да ви се наложи да напуснете.
• Когато видите известни или преуспели личности, си мислите: „Господи, никога не бих могъл да направя това.“
• Когато започне да ви върви добре, казвате неа от рода на „Аха, много скоро всичко ще отиде по дяволите!“
• Изглежда всеки път, когато успехът ви се усмихне, нещо се проваля или някой ви подлага динена кора.
• Всеки път, когато напреднете финансово, се случва неочаквана беда – колата експлоадира, разболявате се, таванът пада – така, че отново сте разорени.
• Впускате се в твърде много неща, затова не можете да свършите нищо, както трябва.
• Дълбоко в себе си знаете, че не заслужавате успех.

Следното двигателно упражнение може да ви помогне да проверите нагласите си спрямо провала и успеха.

Легнете по гръб. Отделете секунда-две да усетите тежестта на тялото си върху пода. Обърнете внимание кои части от тялото ви се чувстват удобно. Има ли такива, които не докосват напълно пода? Които ви се струват напрегнати? Просто забелязвайте.

Свийте колене и опрете стъпала в пода, горе-долу на ширината на хълбоците. Сплетете пръсти и ги поставете под главата. Свийте лакти към лицето и внимателно повдигнете и отпуснете главата си няколко пъти, сякаш искате да видите коленете си. Докато повдигате и отпускате, обърнете внимание дали сте в състояние да го правите, без да се напрягате. Колко трябва да си повдигнете главата, за да усетите повдигането? Починете малко….Сега повдигнете колене към гърдите. Отново сплетете пръсти зад главата. Този път вдигнете глава и придвижете лакти към коленете. Повторете няколко пъти. Нека движението ви бъде леко. Забележете дишането си. Продължавате ли да вдишвате и издишвате, докато изпълнявате движението? Починете…. Докато си почивате, поразсъждавайте. Трудно ли ви беше да докоснете коленете си с лакти? Превърнахте ли докосването на коленете в „цел“? Успяхте ли? Опитът да го направите разстои ли ви? Сега уморени ли сте? Ако сте успели да докоснете коленете си с лакти, изпитвате ли удовлетворение? Раздразнение? Тежко ли ви беше? Свийте колене и отново долепете стъпала до пода. Този път свийте пред гърдите само дясното коляно. Хванете коляното с дясната ръка. Сложете лявата си длан зад главата. Внимателно предвижете левия лакът към дясното коляно. Докато изпълнявате това движение, си задайте въпроса: кога приемам това движение за успех? По време на изпълнението? При докосването? Опитвам ли се да го изпълня добре? Или го правя заради себе си? Починете….Обърнете внимание на мислите си. През следващите няколко минути си поиграите малко с това движение. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да сменяте ръцете, опирайки десния лакът в дясното коляно. Можете да изпълните същата поредица към лявото коляно. През цялото време не забравяйте да си задавате следните въпроси: има ли моменти, когато, когато ми се струва, че не го правя правилно? Къде усещам такова нещо? Опитвам ли се да се докажа? Пред кого?

След като поупражнявате това движение в продължение на две-три минути, спрете, изпълнете крака и починете. Не мислете, просто се отнесете. Сега свийте колене над гърдите. Мушнете дясната длан под краката и хванете сгъвката на лявото коляно. Кръстосайте лявата ръка над дясната ръка и хванете сгъвката на дясното коляно с лявата длан. Държейки краката си, изпънете единия крак надолу към пода, а после и другия.

Докато изпълнявате това движение, ръцете ви последователно се изпъват. Оставете движението да премине в люшкане от страна на страна. Починете….Как се справихте? Ядосахте ли се, че инструкциите не са ясни? Че нямаше илюстрации? Безпокояхте ли се дали ще го направите правилно? Забавно ли ви беше? Удовлетворяващо? Още веднъж сплетете пръсти зад главата си. Свийте колене пред гърдите си. Съберете лакти и колена. Как ви се струва сега? Как се чувствате?

Кой би допуснал, че може да изпитва тревога, гняв или удовлетворение от простото допиране на лакти и колена? И все пак тези дребни двигателни експерименти могат да ви дадат представа за нагласите ви спрямо провала и успеха. Реакциите ви на движенията в тази обстановка са реакциите ви на житейските предизвикателства. В лабораторията на самоизследването можете безопасно да се докоснете до нагласи и емоции, които спъват успеха ви. Ако не сте изпитали абсолютно нищо по време на гореописаното упражение, бъдете търпеливи. Опитайте отново по-късно. Много често емоциите са заровени толкова надълбоко, че на пръв поглед нищо не се случва. Но винаги ги има. Мозъкът ви постоянно отделя хормони и други вещества, които поддържат емоционалния живот. Ако не изпитвате нищо, значи просто още не чувате разговора, който се води вътре във вас. Вие не сте неудачник. Не се страхувайте да опитате отново.

„Успехът никога не е окончателен, а провалът никога не е фатален. Само смелостта има значение.“ Джулс Елинджър

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София

тел. 0886 444 024

Работно време: Без почивен ден от 08 ч до 21 ч

ФОБИИ И ПАНИЧЕСКИ АТАКИ – ВРЪЗКАТА МЕЖДУ ТЯХ

„Който се бои от нещо, му дава власт над себе си.“

Клаустрофобия, арахнофобия, агорафобия, страх от височини – списъкът може да продължава до безкрай. Това са драматичните страхове, в буквалния смисъл. Филмите на ужасите оказват силно въздействие върху нервната ни система, активирайки първичните страхове. Човек, парализиран от фобия, живее като в ядрен реактор. Някой само трябва да натисне бутона и верижната реакция се задвижва. Неспособен да я спре, той може единствено да наблюдава безпомощно или да се потопи напълно в абсолютния ужас на конкретната фобия.

Работата с добър психотерапевт често може да ви помогне да откриете първопричината за фобията си и да разработите нови поведенчески подходи за контролирането й. Въпросът е как бихте могли да използвате интелигентността на системата ум/тяло, за да изпълните своя свят с по-голямо усещане за безопасност?

Най-често страничният ефект на фобиите е, че избягвате места и ситуации, които активират реакцията ви. Не се качвате в асансьор. Не ходите в супермаркети, нито на планина. Това, естествено, ограничава възможностите в живота ви. Не е необичайно лекият страх да се разрасне до такава степен, че нищо да не ви изглежда безопасно извън дома ви. Накрая отбягвате всичко и затваряте вратата не само за житейските несгоди, но и за удоволствията в живота. Всяка фобия произтича от здравословна страхова реакция на опасността. Ако скочим от скала ще загинем. И наистина е възможно човек да умре, ако заседне в асансьор. Но при клаустрофобичната реакция ответният ви механизъм е като пощурял. Изследвания върху болката показват, че различните хора изпитват различна по сила и вид болка при едни и същи наранявания или болести. Според една теория не действителното увреждане на тъканта предизвиква болката, а начинът, по който нервната система реагира и сигнализира на организма.

Сравнително новата област на психоневроимунологията се заема с изучаването на тази връзка между ума/тялото и благополучието и болестта. Ако разделите термина „психоневроимунология“ на съставните му части, той буквално означава: „Как умът се свързва с имунната система“. В началото на 80-те години няколко блестящи учени-изследователи откриват невропептиди и неврорецептори в други части на тялото. Невропептидите според д-р Кандас Пърт – неортодоксален учен, открила рецептори за ендорфина в клетките, са „онези вещества, секретирани от мозъка и познати като медиатори на настроението и поведението…“ Тя откри, че тъкмо те „изпращат ясен сигнал….на раковите клетки чрез техните рецептори и ги карат да растат и да се предвижват или метастазират в други части на тялото“. Заедно с други учени проследи връзката на еднокринната система, която се състои от всички жлези с вътрешна секреция и произведените от тях хормони, с мозъка и имунната система.

За да положите началото на конструктивен лечебен процес, трябва да разберете и някои други аспекти на фобиите. Първият е реализирането на собствените пророчества. При всекиго има първи пристъп на паника. Шофирате по магистралата и изведнъж, без всякаква причина, изпитвате ужас. Сърцето ви започва да бие силно, над устните ви избива пот, ръцете ви започват да треперят. Отбивате встрани, седите и се тресете. После ви минава. Психически пристъпът на паника може да продължи само двадесет минути. Тогава тялото вече спира да произвежда адреналин. Винаги отминава. Но дори да го знаете, тялото ви не може да приеме тази рационална мисъл.

Затова, когато отново ви се налага да шофирате, започвате да мислите за случилото се предишния път. Изнервени сте още преди да излезете от къщи. Когато наближите мястото на магистралата, където се е случило, нервно предчувствие кара кокалчетата ви да побелеят от стискане на волана. Сдържате дъха си. И познайте – отново получавате пристъп. Щом шаблонът на паниката започне да се установява, тялото ви го прави част от програмата. Тази трансформация  е вторият важен фактор, който трябва да бъде разбран. Дори да се опитвате да си кажете: „Няма да откача, няма да получа пристъп на паника, докато шофирам“, тялото откликва на познатите стимули. То започва да отделя адреналина, необходим за възпроизвеждане на онова, което е възприело като част от шофирането. Започва необратима реакция. Паниката се превръща в навик, а шофирането във фобия. След като фобията стане привична, е само въпрос на време изобщо да престанете да шофирате…или да се качвате в асансьора. Накрая може въобще да не искате да излизате. Свободният избор отново е елиминиран.

Вярно е разбира се, че някои проблеми с паниката са следствие на химичен дисбаланс. Макар и тук да е възможно ситуацията да е като при въпроса „кокошката или яйцето“ – тоест дали паниката предизвиква хормонални проблеми или хормоналните проблеми са причина за паниката.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“

гр. София

тел. 0886 444 024

КАК СЕ НАУЧАВАМЕ ДА СЕ СТРАХУВАМЕ

Ние сме творения на навика. В края на краищата, ако нямахме навици, щеше да ви се налага всеки ден отново да се учите да си миете зъбите, да размишлявате, преди да смелите кафето, да се замисляте, преди да натиснете спирачките, за да избегнете инцидент. Излишно е да казваме, че бихте могли и никога да не излезете от дома си и със сигурност изобщо не бихте стигнали до службата си.

Човешкият организъм представлява сложна система за усвояване на знания, които постоянно приема информация, обработва я и я добавя към функциониращото същество. Реакциите ви на други стимули също са привични. Ако майка ви изхвърля всеки художествен проекто, който донасяте от училище вкъщи, без дори да го погледне, свиквате да вярвате, че работата ви няма стойност. И това става част от организма ви. След като докоснете пламъка на кибритена клечка няколко пъти и научите, че е горещ, вие свиквате да отбягвате пламъците. Но възникват и навици, които не са толкова праволинейни. Едно дете, чийто баща постоянно го върти във въздуха, играейки си на самолет, може да развие страх от височини, друго може да стане парашутист. Множество фактори придружават всяко наше впечатление.

Изследванията показват, че детето започва да се учи още в утробата, развивайки мускулни реакции на майчиния глас. Докато животното се ражда с инстинкта да върви или да се катери броени часове, а понякога дори минути след раждането, човешкото новородено трябва да се учи почти на всичко. Гримасите на новороденото са първите опити да имитира израженията на родителите си. Човешкият подход към оцеляването е адаптацията. Затова, дете, чийто баща куца, може да развие психическо накуцване. Логиката е примитивна: „Ако куцам като татко, той няма да ме изхвърли навън на студа.“ В своята книга „Грешката на Декарт“ Антонио Дамазио твърди, че дори качества като алтуизъм са заучени стратегии на оцеляване, а не по-висши еволюционни прояви. „Алтруистичното поведение….спасява алтруистите от бъдещата болка и страдание, които биха възникнали от загубата или срама в резултат на неалтруистично поведение.“

Следователно детето може да се научи, че добротата и услужливостта му помагат да придобие социален статут, който осигурява оцеляването му. Това поведение прераства във „вграден“ в организма му навик и когато порасне, то ръководи социална здравна клиника или, което е по-вероятно, става прекалено раболепно в опитите си да угоди на всички.

Но какво общо има алтруизмът със страха? Много просто – страхът се свързва неразривно със стратегията ни за оцеляване. По думите на Фелденкрайс, става паразитен. Да кажем, например, че баща ви винаги е изтъквал любезността ви към всички като ваше най-добро качество. Не стихотворенията ви, не спортните ви изпълнения. И детският ви ум решава, че не ви бива в позицията, затова усъвършенствате изкуството на любезността до степен, че когато се събуждате тридесет години по-късно, от сутрин до вечер помагате на другите.

Не е изключено наистина да вършите прекрасни неща, но всъщност искате да пишете. Но страхът, че няма да бъдете добър писател, е много дълбок и вие дори не подозирате, че това желание още съществува. И не можете да разберете, че се страхувате, че ако спрете да помагате на хората, дори и за една секунда, вече няма да имате никаква стойност и може да изпаднете в дълбока депресия. Сега алтруистичния ви навик изсмуква живота от вас, но страхът да не би да се провалите, ако опитате нещо друго, ви пречи да видите истината.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“