СТРАХОВО-ХИПОХОНДРИЧНА НЕВРОЗА

Докато страховата невроза, проявяваща се с отделни краткотрайни пристъпи на панически страх без особен повод, е сравнително рядко явление, то е страхово-хипохондричната невроза, която като понятие се оформи през последните две-три десетилетия, има голям обхват и практическо значение тъй като се среща сравнително често. Страхово-хипохондричната невроза всъщност доминира сред фобиите и страховите състояния, които се срещат и в амбулаторната и в клиничната практика. Мнозинството от болните, които търсят лекарска помощ, страдат от страхово-хипохондрична невроза. Под това понятие, което се употребява и от Никола Шипковенски и от Хр. Христозов, ние разбираме онези натрапливи страхови състояния, които имат за предмет опасения, че физическото или психическото здраве на индивида е затрашено. Следователно тук се отнасят кардиопатофобиите, карциномофобиите, нозофобиите, алиенофобиите и голяма част от състоянията, описвани в чуждата литература като агорафобии.

Общата картина на страхово-хипохондричната невроза е следната: болният, който по един или друг повод, стигне до мисълта, че е болен, например от рак в главата или някъде другаде в тялото, от сърдечно заболяване, респективно инфаркт на миокарда, или от някакво друго заболяване, както и от възможно психическо заболяване, е непрекъснато обсебен от мисълта за това заболяване, за опасността, която го дебне, и за последиците, които ще настъпят евентуално след неговата смърт. Под влияние на тази натраплива мисъл, доминираща в съзнанието на болния, всички физиологични промени и усещания за болка и вътрешен дискомфорт, за ускорена сърдечна дейност се тълкуват като неопровержим признак за настъпилото заболяване. Болните се откъсват от всекидневните си задължения и интереси, апетитът им намалява, появяват се безсъние и главоболие и те наистина започват да живеят с мисълта, че са тежко и неизлечимо болни, което ги прави потиснати, мрачни и отчаяни, без настроение и неспособни да се радват. Те не мислят за нищо друго, освен за себе си и своето заболяване, постоянно се държат за сърцето, непрекъснато си мерят пулса, зорко се самонаблюдават. Много от тях се залежават или остават вкъщи от страх да не би да им прилошее навън, на улицата, в автобуса и, от една страна, да се изложат, а от друга – да няма близък човек, който да им окаже помощ в момента на прилошаването. Ако направят опит да излязат извън дома си, те чувстват, че краката им се подкосяват, вие им се свят, появява се сърцебиене, изпотяване, обзема ги страх и за тях това е поредното доказателство, че не бива да излизат навън, защото наистина са болни.

Много от страхово-хипохондрично болните, особено тези, които са преживели прилошаване на работното или на друго публично място, се чувстват добре вкъщи и могат да вършат домакинската си работа. Но други започват да се страхуват да останат сами у дома, понеже се опасяват, че може да ги изненада прилошаване с лош край, когато са сами и наоколо няма близък човек, който да им се притече на помощ. Друга категория страхово-хипохондрично болни, които все още са заставени от обстоятелствата да се движат свободно, изпитват панически страх пред настъпването на нощта, когато всички всички около тях спят или когато се намират в непознато населено място и трябва да пренощуват там. Такива болни, още щом пристигнат в чуждото населено място, се информират най-напред за това, къде се намира поликлиниката, къде се намира болницата, или ако е село, къде се намира здравната служба. Знаем слуаи когато болният, страдащ от кардиопатофобия или от страх, че ще му прилошее, нощува в колата си пред здравната служба или пред поликлиниката. Много от болните се разглеждат като агорафобни, тоест страхуващи се от улици и площади, са всъщност страхово-хипохондрични болни, които поради страха от прилошаване, казано най-общо, или поради страх да не получат мозъчен кръвоизлив или сърдечен инфаркт, не излизат от жилищата си, опасявайки се да не би да изпаднат в нужда и да се изложат пред хората, които ще ги видят в жалкото им състояние на прилошаване.

Обикновено когато, на страхово-хипохондричните им се наложи излизане, те биват придружавани от близки, които ги завеждат на работа и след това ги връщат обратно у дома. Близките ги придружават при покупки, близките ги водят на лекар. Болните не смеят да направят нито крачка навън. За други пък, които се страхуват дори да останат сами вкъщи, е необходимо присъствието на втори човек и там. Един от родителите, съпругът или съпругата, трябва да са винаги у дома. Измежду така наречените агорафобни най-много са тези, които някога са получили някакво прилошаване, обикновено съпроводено със сърцебиене, задух, изпотяване, безсилие на работното място или където и да е вън от собственото им жилище.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“