ЛЮБОВТА КЪМ СЕБЕ СИ И ЛЮБОВТА КЪМ ДРУГИЯ

Добре е да знаем и да приеме факта, че самолюбието е фактор за психологическото равновесие. Ако изследваме сега един от полюсите на нашата идентичност, а именно любовта към себе си. Любовта, която изпитваме към самите нас, е едно от основните измерения на идентичността ни и ключ към усъвършенстването й. Самоуважението е впрочем определящ фактор в емоционалните ни връзки. Като си придаваме повече стойност, ние имаме шанса да избегнем отношенията на зависимост, в които единствено чуждият поглед ни дава право на съществуване. В общия контекст на изследването ни е важно да се схване, че любовта към себе си и любовта към другия са здраво свързани. Съществата,  които обичат до степен на самозаличаване, не се обичат достатъчно. Те са забравили втората част от християнския завет, който препоръчва: „Обичай ближния си както обичаш себе си.“

Здравате идентичност почива на здраво самоуважение. Самочувствието, самооценката, всичко е там. Любовта към себе си ни позволява да си разрешим да бъдем такива, каквито сме, без да чакаме одобрението на другите, да търсим и опитваме това, което ни привлича и ни доставя удоволствие, без да се осъждаме. Накратко, да си разрешим да съществуваме, да дишаме на воля и да заемем нужното за развитието ни място, уважавайки мястото на другите.

Докато не започнем да се уважаваме достатъчно, ние няма да открием онова, което наистина ни е необходимо, за да се развием в положителене смисъл и да усъвършенстваме заложбите си. Ще смятаме просто, че не заслужаваме най-доброто, което животът може да ни предложи. Някои хора дори са на мнение, че не си струва да живеят или че животът им не заслужава да бъде изживян.

Да спреш да очакваш одобрението на другите, за да се оцениш и да оцениш живота, е несъмнено най-дълбоката революция, която може да протече в рамките на едно съществуване. Да избереш да живееш, да избереш да обичаш, да избереш радостта от съществуването, да станеш напълно отговорен за своята жизненост и за собственото си щастие – това са безспорно най-творческите актове, на които индивидът е способен.

Но това далеч не е лесно. Повечето от нас оставаме в плен на неразрешените конфликти с родителите, на неизбежните сблъсъци в любовния живот, на отрицателните гласове, които ни обитават. Всъщност, за да умеем да обичаме и да се обичаме, трябва да сме почувствали, че ни обичат. Огледалата, които родителите ни и другите родителски фигури са ни поднесли чрез жестовете и погледите си, са основни елементи във формирането на здравословно самоуважение.

Виждайки като деца блясъка на възхищение, възторг и обич в очите на близките ни, ние постепенно интегрираме това положително огледало и се научаваме да се обичаме. Това интегриране способства за формирането на положителните родителски комплекси, които ни вдъхват увереност вместо да ни очернят. Любовта към себе си позволява на човека да си има доверие, да остане верен и на ония части от съществото си, които другите не ценят, да издържи на премеждията и да изживее живота си като едно голямо приключение. Положителното вътрешно огледало е основата на здравия нарцисизъм.

Ако поради някои житейски обстоятелства като болна майка, баща алкохолик, хоспитализация в ранно детство представеното ни огледало е било отрицателно, ако никой не е бдял над нас, ако родителите ни не са изпитвали удоволствие да отглеждат децата си, ние започваме да не се уважаваме достатъчно. Вместо да вярваме в способностите си, ние непрекъснато биваме обземани от съмнения. Преживеният мъчителен опит, когато не сме се чувствали приети в естествената ни среда, спомага за формирането на отрицателни родителски комплекси – вместо да ни вдъхват увереност, те подмолно ни убеждават колко сме некадърни.

Сякаш вътре в нас има зло ехо, което шепне като в приказката: „Снежанка е най-красивата!“ Тогава започваме да се срамуваме, че сме такива, каквито сме, и намразваме хората, на които им е по-лесно да живеят. Съперничим им, завиждаме им, опитваме се да ги унищожим или пък се залепваме за тях и им подражаваме, за да получим вниманието, на което ни се струва, че са обект. Така навлизаме в отношения на любов, която бързо може да се превърне в омраза, ако не получим одобрението на избраното за модел на съвършенство лице, или ако то разбие илюзиите ни, като не признае талантите ни.

В този случай нарцисизмът е болезнен и обратно на разпространеното мнение именно човек, който страда от подобно наранено самолюбие, създава впечатление, че е егоцентричен. Просто защото, самоуважението му е толкова нестабилно, че непрекъснато има нужда да бъде повдигано чрез положителни забележки и комплименти. Така се обяснява също защо подобен човек все гледа постави в центъра на вниманието това, което е и което прави, като детето, желаещо на всяка цена да му харесат рисунката. Ако успее да се пребори с отрицателните представи за себе си, насаждани у от безмилостни комплекси, той ще възстанови самоуважението си и ще промени поведението си. Но това често става с цената на дълга терапевтична работа, защото подобен проблем е наистина дълбок. Така стигаме до корените на самоуважението.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“