КАК СЕ НАУЧАВАМЕ ДА СЕ СТРАХУВАМЕ

Ние сме творения на навика. В края на краищата, ако нямахме навици, щеше да ви се налага всеки ден отново да се учите да си миете зъбите, да размишлявате, преди да смелите кафето, да се замисляте, преди да натиснете спирачките, за да избегнете инцидент. Излишно е да казваме, че бихте могли и никога да не излезете от дома си и със сигурност изобщо не бихте стигнали до службата си.

Човешкият организъм представлява сложна система за усвояване на знания, които постоянно приема информация, обработва я и я добавя към функциониращото същество. Реакциите ви на други стимули също са привични. Ако майка ви изхвърля всеки художествен проекто, който донасяте от училище вкъщи, без дори да го погледне, свиквате да вярвате, че работата ви няма стойност. И това става част от организма ви. След като докоснете пламъка на кибритена клечка няколко пъти и научите, че е горещ, вие свиквате да отбягвате пламъците. Но възникват и навици, които не са толкова праволинейни. Едно дете, чийто баща постоянно го върти във въздуха, играейки си на самолет, може да развие страх от височини, друго може да стане парашутист. Множество фактори придружават всяко наше впечатление.

Изследванията показват, че детето започва да се учи още в утробата, развивайки мускулни реакции на майчиния глас. Докато животното се ражда с инстинкта да върви или да се катери броени часове, а понякога дори минути след раждането, човешкото новородено трябва да се учи почти на всичко. Гримасите на новороденото са първите опити да имитира израженията на родителите си. Човешкият подход към оцеляването е адаптацията. Затова, дете, чийто баща куца, може да развие психическо накуцване. Логиката е примитивна: „Ако куцам като татко, той няма да ме изхвърли навън на студа.“ В своята книга „Грешката на Декарт“ Антонио Дамазио твърди, че дори качества като алтуизъм са заучени стратегии на оцеляване, а не по-висши еволюционни прояви. „Алтруистичното поведение….спасява алтруистите от бъдещата болка и страдание, които биха възникнали от загубата или срама в резултат на неалтруистично поведение.“

Следователно детето може да се научи, че добротата и услужливостта му помагат да придобие социален статут, който осигурява оцеляването му. Това поведение прераства във „вграден“ в организма му навик и когато порасне, то ръководи социална здравна клиника или, което е по-вероятно, става прекалено раболепно в опитите си да угоди на всички.

Но какво общо има алтруизмът със страха? Много просто – страхът се свързва неразривно със стратегията ни за оцеляване. По думите на Фелденкрайс, става паразитен. Да кажем, например, че баща ви винаги е изтъквал любезността ви към всички като ваше най-добро качество. Не стихотворенията ви, не спортните ви изпълнения. И детският ви ум решава, че не ви бива в позицията, затова усъвършенствате изкуството на любезността до степен, че когато се събуждате тридесет години по-късно, от сутрин до вечер помагате на другите.

Не е изключено наистина да вършите прекрасни неща, но всъщност искате да пишете. Но страхът, че няма да бъдете добър писател, е много дълбок и вие дори не подозирате, че това желание още съществува. И не можете да разберете, че се страхувате, че ако спрете да помагате на хората, дори и за една секунда, вече няма да имате никаква стойност и може да изпаднете в дълбока депресия. Сега алтруистичния ви навик изсмуква живота от вас, но страхът да не би да се провалите, ако опитате нещо друго, ви пречи да видите истината.

Център за Психологична Помощ и Психотерапия „Промяна“